- Хайде след мен. Измъкнахме се - при асансьора е пусто.
- Какво им каза? - Така и не бях успял да чуя нищо.
- Тайна - ухилва се той. - Какво значение има? Нали свърши работа!
Асансьорът се отваря, вътре няма никого. Усещам, че това е капан, но пристъпвам напред. Целият интернат е станал капан за мен, аз съм се хванал в него и чувам стъпките на ловеца.
Крилата на вратата се плъзват встрани. Коридорът е пуст. Лошо предчувствие докосва вътрешностите ми като ръка на хирург, облечена в гумена ръкавица.
Прозвучава сирената за отбой. Ръководителите сега са в спалните помещения - пресичат вечерното бърборене, с камшици подкарват към съня стадата си.
- Ето го лазарета! - сръгва ме с лакът Двеста и двайсети.
- И сам го знам!
Надяваме се, че можем да се доберем до входа. Няма охрана, никой не се хвърля да ни препречи пътя, и всевиждащото око на системата за наблюдение сякаш е обърнато навътре към себе си.
- И какво... Какво има там?! - задъхвайки се, ми крещи той в движение.
- Трябва... да попаднем... в лекарски кабинет!
Достигаме вратата... заключено!
- По дяволите!
Чукаме, звъним, драскаме...
- Що за номер? - съска Двеста и двайсети. - Нарочно ли го спретна?
- Мислех, че тук винаги е отключено!
Но в този момент от недрата на лазарета се разнасят приглушени момчешки гласове, настава някаква суматоха, а после вратата мелодично изпиуква и се вдига нагоре.
На прага стои Трийсет и осми - блед, изплашен, с лепенка на веждата.
- Благодаря! - потупвам го по рамото аз. - Ти си супер!
Той неуверено свива рамене, а през това време гледа в Двеста и двайсети. Мълчи, бои се да каже на всеизвестния доносник каквото и да е.
- Той е с нас - успокоявам го аз. - Ще тръгнем тримата.
- Можеш да ми викаш Виктор - разрешава Двеста и двайсети, сякаш това признание изчиства служебното му досие.
Трийсет и осми кима.
- Добре... Няма време. Лекарят тук ли е? - шепна аз, пристъпвайки напред.
Отдясно започва редицата болнични стаи. Отляво е кабинетът. Ако лекарят е там, трябва да го подмамим и тогава...
Вратата зад гърба ми бавно се спуска, затваряйки всички нас вътре.
- Какво стоиш на прага? Влизай да поговорим!
Дори не разбирам смисъла на чутите думи - само от звученето на гласа косите ми на тила се изправят, а коленете и китките ми се разтреперват.
От десния коридор се появяват, прокрадвайки се, двамата петнайсетгодишни, голи до кръста. Ризите им са в ръцете им, навити във формата на бичове. Знам защо - така с тях можеш и да завържеш някого, и да го удушиш
Отстъпвам към вратата - но разбира се, изходът вече е зазидан; за мен - завинаги. Хващам за косите Двеста и двайсети.
- Твар! Предател!
- Не съм аз! Не съм аз! - развиква се той, но след секунда ми го отнемат.
Аз удрям по-близкия от двамата с юмрук в корема, но само си изкълчвам китката. Веднага след това ме хващат за счупения пръст и ми изскачат искри от очите.
- Докторе! Докторе! - провиквам се аз в последния миг, в който все още мога да го направя. Краката ми се подвиват от болка и веднага около врата ми се стяга примка от нечия потна риза и нечия кисела хлъзгава длан запушва устата ми. Трийсет и осми изхлипва и се изгубва някъде. Кой от тях ме е предал? Кой ме е продал?!
Заключената врата на лекарския кабинет се отдалечава някъде назад в мараня от пот и сълзи. Мъкнат ме далеч от нея, от жадувания прозорец, от свободата - в противоположната посока. Към болничните стаи.
Прекарват ме с подигравки през първата - уплашено ме гледат опулените очи на малчуганите от първото равнище, седнали в леглата си и загърнати с одеялата си. Никой не смее да гъкне. Най-малкият е само на две шдинки и половина. Но и той не плаче и не се смее, а се опитва да се направи, че го няма тук - само и само да не привлече внимание към себе си. Значи е тук вече не първа седмица, успял е да се ориентира в ситуацията.
А в следващата стая ме посрещат.
Там всичко е надолу с главата. На вратата стои стража от бандата на Петстотин и трети. Всички легла са избутани към срещуположната стена, на тях са насядали зрители. На всичките, освен едно - то стои насред стаята и по него като цар на трона си, по турски, е седнал самият Пет-нула-три. Зад гърба му са двама от свитата му.
- Съблечете го!
Към онези двамата, които ме държат, се присъединяват още - изглежда, Петстотин и трети лежи в лазарета с цялата си десетка - свалят ми панталоните, ризата, гащетата - и на мен не остава нищо.
- Завържете го! Привържете го към леглото!
Насила ме поставят на колене и със собствените ми парцали ме завързват към решетъчната табла, услужливо прикрепена към леглото. Не се срамувам от шлотата си - това е рутина, ние се виждаме голи всяка сутрин. Но това как организира нещата Петстотин и трети, как превръща убийството ми в унижение, в умъртвяване, в екзекуция - ме кара да се свивам, да се въртя, да се старая да се прикрия поне малко, за да не му доставям удоволствие.