- Хайде - изрича той само с устни. И в този момент на изхода се разнася грохот.
Нечий вопъл.
- Такааа... - произнася басово някой. - Какво имаме тук? Детската градина вилнее?
Пипалата на октопода, който е стискал гърлото ми, изведнъж отслабват. Някой крещи, с грохот пада легло.
- Ти какво?! Вие какво? - крещи неясно кой на Петстотин и Трети.
Напрягам всичките си сили и се изтръгвам от предсмъртния мрак, по някакво чудо освобождавам ръката си, опитвам се да отлепя пипалото от шията си, примката се охлабва, рухвам на пода, запълзявам нанякъде... Дишам, дишам, дишам.
С крайчеца на окото си виждам как насред стаята разхвърлят чакалите на Петстотин и трети два огромни звяра - единият е с мазна дълга грива, другият е остриган до кожа и брадат. На четири крака пълзя нанякъде, колкото се може по надалеч, и по пътя осъзнавам, че това са зловещите покровители на Трийсет и осми; навярно той ги е повикал.
- Стой! - чувам зад себе си вик - Петстотин и трети.
- Не! - шепна му аз.
Ако се спра, ще умра. И без да гледам накъде, пълзя на сляпо на четири крака към живота.
- Охрана! Охрана! - гърми над мен нечий глас. - Тук има бунт!
Гласът е на възрастен човек.
Натъквам се на нечии крака. Повдигам глава - доколкото мога. И виждам светло синя лекарска престилка. Ето я тази твар. Сега той значи ме е чул? Докторът изважда от пазвата си нещо... Нима... Той има пистолет.
- По лице на пода! - крещи той.
Цели се не в мен, а в застиналия на две крачки Петстотин и трети. Сега или никога, казвам си. Като че ли съм си поел достатъчно въздух. Сега или никога.
Изправям се, гмурвам се под ръката му, удрям отдолу нагоре. Тих пукот - куршумът отива в тавана и изгаря в него овъглена дупка. Истински пистолет!
Впивам зъби в китката на сащисания лекар, изтръгвам оръжието му, откъсвам се от него и както съм си гол, хуквам към изхода, към прозореца. Петстотин и трети се хвърля след мен, на секунда го следва и докторът.
Кабинетът е отключен!
Профучавам през първата стая - холограмите на човешки вътрешности уютно светят върху поставките, леглото е оправено, редът е като в операционна.
Петстотин и трети и лекарят се блъскат с лакти на вратата, печеля още миг. Той е напълно достатъчен, за да се добера до помещението с прозореца. Вратата... Врязвам се в нея в движение - заключено е! Заключено!!!
Завъртам се като пумпал на мястото си и успявам да насоча дулото към налитащия лекар и скърцащия със зъби Петстотин и трети.
- Отваряй! - изкрегцявам диво.
- Какво искаш? Защо искаш да влезеш?! Там няма нищо! - Докторът примирително протяга длани напред, прави крачка към мен. - Не се притеснявай, няма да те наказваме...
Виждам зад гърба му, че на бюрото свети екран с картина от стаята, където щяха да ме екзекутират, дими чаша кафе - това животно не е спало, а си е гъделичкало нервите, наблюдавайки екзекуцията от ВИЛ ложата.
- Отваряй, гадино!!! - Пистолетът подскача в ръцете ми. - Или ще...
- Добре, добре... - Той поглежда към входа. - Добре. Позволи ми да мина...
- Ти! Десет крачки назад! - Насочвам дулото към Петстотин и трети, който избира удобен момент, за да нападне.
Той уж се подчинява - но бавно, придавайки си важност.
Докторът се суети, допира длан до скенера, казва: „Отвори!“ - и вратата се подчинява.
- Ето, моля - разперва очи той. - И защо искаш да влезеш?
- Махай се оттук! - отговарям аз. - Махай се оттук, извратеняк!
Лекарят се отдалечава, без да смъква услужливата гримаса от извехтялото си лице. И аз виждам... Виждам го. Така се бях боял да не го подплаша това мое привидение. Боях се, че прозорецът ще се окаже мой сън и че събуждайки се, няма да мога да го прекарам контрабандно заедно с мен в реалността. Но той си е на мястото.
И градът е тук. Градът, който всички тези години ме е чакал тук и ме е дочакал. Зад стъклото е нощ като при нас. Бяла нощ - прогонвайки тъмнината, меко сияе зареденото със светлината на кулите небесно море, море на дим и изпарения, диханието на гигаполиса. Струят, блещукайки, скоростните тунели, сто милиарда души живеят щастливо в своите кули, без да подозират, че в една от тях, неразличима от останалите, е устроен таен детски концлагер.
Пристъпвам към него.
Ето я ръчката. Трябва само да се протегна към нея, прозорецът ще се отвори и тогава вече ще бъда свободен да правя каквото си поискам, най-малкото да скоча надолу.
Но в стаята се появява Петстотин и трети - и на мен ми остава половин секунда, за да довърша всичко.
Мога да стрелям в озъбената му муцуна и да приключа нашата история с него веднъж завинаги. В този миг няма нищо по-просто от това да му стрелям в устата.