Но аз отклонявам ръката встрани и стрелям в стъклото.
Защото това ми е по-необходимо сега. Да разбия черупката на проклетото яйце отвътре, да се измъкна от него, да напълня дробовете си с истински горчив въздух вместо проклетия безвкусен заместител, с който ни залъгват, и поне за малко да изчезне таванът над главата ми.
- Слабак! - казва ми Петстотин и трети.
Не знам с какво е зареден пистолетът на доктора, но той пробива огромна рана в стъклото. И унищожава града.
Изчезват кулите атланти, изчезват влакната на висящите тунели, угасват луминисцентните небеса. Остават искрящи проводници, димяща електронна карантия, чернота.
Това е екран.
Първият триизмерен панорамен симулатор в живота ми.
Нещо се стрелва, пистолетът пада от ръката ми, а аз самият се просвам на пода.
- Слабак! - хрипти над мен Петстотин и трети. - Жжжалък...
- Охрана! - прекъсват го непознати железни гласове. - Всички на пода!
- Няма да ви го дам! - реве Петстотин и трети. - Той е мой! Мой!
- Остави го! - крещи докторът. - Нека старшият ръководител да се разправя с него! Това отиде твърде далеч!
И Петстотин и трети, дишайки толкова шумно, сякаш във всеки от белите му дробове има по дупка, отстъпва.
Захлупват върху главата ми черен чувал. И после, вече в тъмнината, чувам анонимно кикотене:
- Ти какво, мислеше, че просто така си стоите в града? Мислеше си, че някой може да държи такива изроди като вас заедно с нормалните хора? Та наоколо е пустиня и охраната е разположена на три периметъра! Никой никога не е бягал оттук. И няма да избяга никога. Имаше само един път, кретен: да се изучиш и да се уволниш... А сега...
- Къде да го носим? - пита железен глас.
- В гробницата - осъжда ме през смях анонимният.
В нищото.
Глава X
ФЕТИШ
Това не е сън.
Не мога да заспя, страх ме е да спя. Не искам да се връщам в клетката си. Поглеждам часовника си. На крака съм вече почти денонощие, но сънят не идва. Комуникаторът надава писък - видеото, заснето от мен в центъра по утилизация на вторични суровини, е изпратено на Шрайер. Отчет за свършената работа. Приятно гледане.
Не бих могъл да постъпя иначе, казвам на Деветстотин и шести. Не бих могъл да постъпя иначе.
На едно от нивата на кулата, в която живея, има малък технически балкон. Два метра на дължина, а на ширина не повече от половин метър. Мястото е точно колкото да полегнеш по гръб.
Балконът е открит; прозрачното заграждение едва стига до кръста ми; прозрачният под под краката ми изобщо нямаше да се вижда, ако не бяха драскотините. Отгоре, обрамчено от събиращите се в далечината върхове на кулите, се носи небето. А аз се рея над бездната.
Под главата ми има изпита наполовина бутилка текила. Разбира се, „Картел“.
Има спомени, които не могат да помръкнат изобщо, колкото и време да мине. Всеки съхранява събития от миналото си, които винаги са готови да се появят пред мисления поглед толкова ясно и ярко, сякаш са се случили вчера.
Обръщам глава настрани и виждам града. Ако леко присвия очи и го изкарам от фокус, прилича на онзи същия пейзаж, който транслираше единственият прозорец в интерната. Но всичко, което виждам сега, е реалност, казвам си.
Аз съм на свобода.
И съм свободен да правя каквото си поискам, най-малкото да скоча надолу!
За да узная кода на достъп до този балкон, ми се наложи да лъжа несръчно, а после и някак да подхранвам тази лъжа. Но кодът си струваше усилията. Идвам тук, когато имам нужда да се убедя, че вече не съм в интерната. Че съм възрастен, уверен в себе си човек. А как можеш да се убедиш в това, ако не чрез сравнение на сегашната ти и тогавашната ти личност? За целта трябва да се видиш с него, да пийнете заедно, да си спомните миналото. Това е нашето място за срещи.
Дойдох тук да се видя насаме със себе си, но Анели ме откри и тук.
Мисля си за нея. Не се получава да не мисля. За изпохапаните й устни, за шията й с нишките на вените, за измъчените колене.
Рядко ми се налага да се съмнявам или да съжалявам за свършеното - работата ми обикновено ме избавя от необходимостта да правя избор, а когато няма избор, няма и съжаления. Щастлив е онзи, за когото всичко решават другите - той няма за какво да се изповядва.
Мисля си за кристалния ковчег, в който съм я положил. За разрошените коси. За устните и очите й, които тя беше червила и гримирала, оглеждайки се в стъклената стена на вагона, носещ я към срещата с Рокамора.
Какво е това? Какво става с мен? Защо тя не ме пуска? Защо аз не пускам нея?
Това не е чувство за вина, казвам си. Това не е разкаяние. И със сигурност не е любов.