Просто желание, телесен глад, неотстраним сърбеж.
Убивайки я, не бях престанал да я желая. Напротив, желанието се разпали още повече.
Трябва да я прогоня от себе си. Да се избавя от привидението. Да се облекча.
Знам само един храм, в който мога да взема дължимото причастие и да се изповядам честно: „Либфрауенмюнстер“. Страсбургската катедрала.
Надигам се.
Срещата е приключена.
Асансьорът се спуска на нулевото равнище. Връщам се от небето на земята за най-земното дело.
Преходът между последните две нива продължава особено дълго - под второто ниво е трябвало да бъде скрито зданието, което до двайсети век е било най-високото в света. Но в света на високите скорости „дълго“ означава няколко секунди.
Излизам от входа на четириетажна каменна сграда, стъпвам върху грапавия прашен паваж. Отляво и отдясно към зданието са се сраснали по-малки здания, а към тях - без пролуки - са залепени сгради на по пет етажа и така нататък, назъбена стена. Подобна стена има и отсреща - аз съм на улицата на средновековен град. Зданията са боядисани в различни умилителни цветове, има и фахверкови курабийки; прозорците светят меко, уличните фенери също са запалени.
Сякаш съм в Страсбург през двайсети век.
Тоест паважът под краката ми е същият, по който са ходели тук преди петстотин години. И фасадите на къщите са същите, които няколко века са стояли отвън, под живите облаци. Само тази улица, която е продължавала към далечината, сега се удря в глуха стена. Завършва с огледало от черно стъкло, по същия начин и започва.
По-рано там имаше денонощно включени екрани, които сякаш продължаваха отсечената улица и я населяваха с шумна тълпа. И на фасадите на зданието от онази страна, от която съм се появил, също има такива стени от черно стъкло. То дострояваше изрязаните покриви, изобразяваше далечни квартали и служеше за небе.
Но за да се симулира реалността, е необходимо да се изгори доста ток. Европа работи на пълни обороти и всеки киловат, както и всяка глътка вода или въздух се продават на търг. И си ги купува онзи, който може да си го позволи. А на нулевото равнище живеят такива, които не могат да плащат за илюзии. Затова и небето тук е изключено за неплащане на сметките.
Един квадратен километър от стария Страсбург е заключен в куб от черно стъкло. Когато попаднеш тук за първи път, можеш да се подлъжеш и да решищ че просто е нощ Но не съществува толкова тъмна нощ. Такава нощ може да има, да речем, в утробата на кит.
В търбуха на гмурналия се откъм елзаската земя Левиатан са набити милиони метри прерязани старинни улички, осмукани от времето каменни настилки, огризки от тухлени къщи. Но той е глътнал и плячка, която се е оказало, че не е по силите му да смели.
В самото сърце на бокса стои сто и четирийсет метрова кула - „Щрасбургер Либфрауенмюнстер“. Аз я наричам свойски - просто „Мюнстер“.
Строили са я пет века подред, което при тогавашната миша продължителност на човешкия живот се е равнявало на безкрайност. Двеста дълги години това чудо е било най-високото съоръжение в света. В онзи момент сигурно е изглеждало, че не са се мъчили напразно.
После човечеството се научило да строи от стомана, и изградената от розов пясък катедрала излязла в пенсия; а когато настъпила ерата на композита, нея просто я прибрали в склада заедно с другите играчки.
В алената светлина на уличните фенери и „Мюнстер“, и водещите към него иззад огледалата улички изглеждат като сценични декорации. И наистина тук всичко е бутафория. Всеки от светещите прозорци, закрити с пердета срещу външни погледи, е театър на сенките, в който се разиграват забранени пиеси. По завесите се носят силуети, чува се стон, плач.
Лесно е да се поддадеш на любопитството, да кривнеш от пътя и да почукаш на някоя от заключените врати. Но аз трябва да отида в църквата.
„Мюнстер“ са я строили едва ли не хиляда години, но така и не са довели делото до край -издигнали са само едната кула от две, а другата са я зарязали недостроена. Заради това тя сега изглежда като инвалид, който призовава към Господа, вдигнал към небето и цялата си ръка, и чукана на втората, изтръгната до рамото.
Фасадата на катедралата е обвита с тънка дантела от розов варовик, от стените нагоре гледат гаршйли и светци. Входът - две високи дървени крила под остра арка, от двете му страни каменна стража - апостоли. Арката се впива в гъбата на храма чрез стъпаловидни сводове, на всеки от които има ангели с лютни, цяло войнство. Над арката - някой от безименните крале на своя трон, над него - Богородица с младенеца на коленете си, а всичко е увенчано с лика на брадат старец. Общо взето, цирк.