Защо на часовникаря му е било да добавя тук тази част, мисля си аз.
Едва ли собственият му живот е продължил повече от един градус, една триста и шейсета част от пълния оборот на стрелката. До откриването на безсмъртието са оставали още повече от двеста години, той не може и да се е надявал да види как цикълът ще бъде завършен. Защо старателно да изчисляваш силата на малките пружини, да проверяваш внимателно стъпчиците на миниатюрните зъбни колела, когато знаещ че твоето съществуване на Земята - детските спомени, цялата любов и вражда, остаряването и смъртта - ще се вместят в една триста и шейсета част от циферблата, който самият ти разчертаваш? За какво ти е да създаваш механизъм, напомнящ ти за твоята собствена нищожност и унижаващ всеки смъртен, който го погледне? Ако дойде при този часовник за пръв път като малко дете, а за последен - като пълзяща, задъхваща се от старост развалина, никой от съвременниците на часовникаря не би забелязал разликата между положенията на механизма. Е^лият живот е отлетял, а стрелката се е преместила с нищожен градус.
Навярно, мисля си, всичко това е било направено, за да може, след като създаде тази машина, той понякога да хване стрелката отвън и да обърне планетата насила и по този начин да се почувства като брадатия старец от фасадата на сградата. Да измамиш стрелката на прецесията, да превъртиш двайсет и шест хиляди години наведнъж, да скочиш в бъдещето, което никога няма да завариш..
В наши дни на никого не би му хрумнало заради такова нещо цели десетилетия да човърка в машинното масло и да си разваля зрението.
Над планетите, над изчислителя на прецесията е доказателството за моята правота. Часовникът е увенчан с механизъм, който би трябвало да развлича тълпата - две балкончета, едно над друго, а по тях водят хороводи боядисани фигурки.
На долния балкон стои Смъртта - в ръцете си държи две камбани, на мястото на главата й има череп. Пред нея в кръг вървят прегърбени човечета - старец, детенце, жена... На горния Христос наблюдава парад на апостолите. Фигурките излизат от малка вратичка, минават пред главнокомандващия си и влизат в друга подобна. Метафората е простичка - Исус и апостолите са над Смъртта.
Но тук има лукавство.
Христос би трябвало да стои на горното балконче заедно със Смъртта - тандем, станал свещен през вековете. А долу под тях, вдигнали раболепно глави, да се тълпят обречените човечета - и обикновените хора, и апостолите. Ако аз изобразявах Христос, на тила бих разположил лицето на дългокосия страдалец, тиражирано като шаблонния портрет на Че Гевара. А откъм фасадата би гледал паството си с пустите си очни ябълки череп. Защото Исус и Смъртта не са дори тандем. Те са двете маски на един и същи бог.
Ако Смъртта я нямаше, църквата не би имало с какво да спекулира. Не би се родил и Исус. Търговски агент с каталог от напразни надежди. Предводител на мъртъвците.
- А мога ли да видя Дева Мария? - питам метрдотела.
- Богохулници! Мерзавци! Да не сте посмели! - достига до мен сподавен вопъл.
- Извинете - пребледнява метрдотелът. - След секунда се връщам.
И бяга към входа, където орханителите се опитват да вдигнат от пода проснат мъж с черен сюртук.
Тръгвам след него. Ръцете ме сърбят.
- Оставете ме! Оставете ме! - вие сюртукът. - Осквернихге! Осквернихге храма!
- Полиция? - пита задъхал се охранител.
- Каква полиция? „Бърза помощ“! - размахва ръце метрдотелът. - Не виждате ли, че е луд!
Изведнъж започвам да усещам бодеж в ръката. Това е включеният на беззвучен режим комуникатор - входящо повикване. Поглеждам: Шрайер. Докосвам екрана, правейки се на глух. Не мога да говоря сега за това.
- Вие сте измет! Варвари! - продължава да вие мъжът със сюртука. Приближавам се, разглеждам го. И разбирам, че той... остарява. Определено е над нашите пределни трийсет. Бръчки... Оредявагци коси... Неприятно.
- И ти! Ти! Ти си дошъл при тях да се къпеш в мръсотията! - Той забелязва, че го зяпам, заплашва ме с юмрук, бялото на очите му бляска.
Усмихвам се.
- Чуйте... Уважаеми... Това е частно заведение... Имаме право да пускаме или да не пускаме клиенти по свое усмотрение... Вие ни разваляте репутацията! - опитва се да го усмири метрдотелът, правейки хипнотични пасове с ръце. - За бога, простете - поглежда той към мен.
- Няма нищо - отговарям. - Не бързам.
- Не мога да набера... Не дава... - пъхги един от охранителите.
- Содомити! Вандали!!! - Въпреки външната си хилавост, сюртюкът има достатъчно сили да се измъкне от косматите ръчигца на охранителите.
- Ох! Дайте аз сам. - Метрдотелът шепне нещо по комуникатора. - Лекари... Да... Буен... Не се справяме!