Най-накрая го хващат. Две от горилите сядат върху него, но той продължава да се извива на дъга, блещи очи, пръска слюнка.
- Честна дума, не виждам защо вдигате скандал? - Метрдотелът изтупва ливреята си, успокоява дишането си. - Вижте сам... Как е всичко тук при нас... В идеален ред...
- Светата църква! Кучета! Кучета нечестиви!
- Но защо се държите като малко дете? Нима светата църква може да плаща за тези помещения? Вижте каква грамада е! Та дори ние едва свързваме двата края, а такива като вас се опитват да прогонят последните ни клиенти! Останалите катедрали вече ги събориха... А ние още си стоим!
- Блудници... в храма... - хрипти онзи.
- Ама какво се церемоните с него?! - не издържам аз. Приближавам се и сядам на колене право пред психаря.
- И кой му е виновен на брадатия, че бизнесът му изгоря? - питам аз сюртука. - Две хиляди години търгуваше с души и му беше добре, а после хоп - и изгоря! Кому е необходима вашата душа, когато тялото не тлее, а?
- Безумец! - крещи ми безумецът.
- При нас има свободен пазар! Който може да плаща наем, той го плаща! А къде е твоята църква? Банкрутира! Като не върви бизнесът - затваряш кепенците, няма какво да баламосваш хората! И на твоето място, ако искат, ще направят кланица, ако искат - бордей, винаги има нужда от бордеи! А от теб няма нужда!
- Ние имаме дискретен мъжки клуб! - с упрек ме поправя метрдотелът.
- Ти си обсебен! Обсебен! - Той започва да се гърчи, сякаш е обсебен.
- Ти ми пробутваш менте! Не се нуждая от твоята душа! Не искам да ходя в твоя рай! Твоят рай е нарисуван със сурови яйца върху измазан таван! Ето това е твоят рай! - Аз се изплювам на пода.
- Ще гориш в ада!!! - На устните му избива пяна. Епилептик, така си и знаех.
- И твоят ад е от яйчен белтък! - смея се аз в лицето му. - Само ти вярваш в него! Никой друг не вярва освен теб, идиот! И знаеш ли защо?!
- Сатана... Ти си сатана! - Той се дърпа вече по-слабо, силите му секват.
- Защото остаряваш! Мислиш ли, че не се вижда? Защото си пропуснал истинското си безсмъртие! Защото някоя жена е забременяла от теб! Съгрешииил си! Защото тялото ти е цялото на дупки, през които животът изтича! И си си спомнил за душата! Хванал си се да воюваш! А ние тук си имаме свои закони! На нас тук и без бог всичко ни е прекрасно! За мен твоят бог не е закон, ясно?! Нека той си командва старците! Аз ще бъда вечно млад!
- Сатана... - Той диша с усилие, омеква.
И едва в този момент идва екипът на „Бърза помощ“. Пъхват му нещо под езика, закопчават го за носилката, сканират пулса му, сърцето. Погледът му блуждае.
- Говори някакви глупости... - обяснява метрдотелът на медиците. - Били сме осквернявали храма. А ние, напротив, така да се каже, съхраняваме културното наследство... Като отговорни собственици...
- Рядък случай - кима важно старшият на бригадата, мулат с грижливо поддържана брада. - Дадохме му успокоителни, а в психиатрията ще се ориентират в подробностите.
- Това сигурно е заради сериала...
- Вие добре го наредихте - маха ми с ръка един от охранителите, когато най-накрая изнасят фанатика навън. - С психология!
- С психология - повтарям аз след него, усмихвайки се накриво. Усещам пробождане.
- Вие, струва ми се, искахте нашата Дева - любезно ми напомня метрдотелът. - Тъкмо имаме нова.
Богородицата се оказва съвсем неочаквана - подстригана на паница блондинка без грим, облечена с обикновена бяла рокля, наподобяваща гръцка хламида. В ръцете си държи увита в пелени кукла.
Тя е красива, да, но умерено - позлатената Естир я затъмнява, а и кукличката Ребека е истинска звезда в сравнение с тази селянка. Но в нея има нещо...
- Ето... Решихме да подходим не толкова традиционно...
- Вземам я. За час.
- Желаете ли да останете тук, или... В сутерена има свободни стаи.
Коледните ясли са възможно най-глупавата декорация. Но нищо, нека бъде кошара. Какво значение има?
- Тук.
Той шепне нещо и отгоре се спуска червена завеса, която оставя двама ни с Пресветата Дева насаме зад кулисите и отсича светлината и звука на останалата част на света. Девойката ме поглежда изучаващо, без да изпуска куклата си от ръце.
- Махни това някъде... - махам с ръка към бебето Христос. Тя послушно скрива куклата под някакъв парцал.
- Как се казваш?
- Мария.
- Да бе - усмихвам се. - А аз съм Йосиф.
- Здравей, Йосиф. Имаме един час, нали?
- Засега да.
- А може би просто да поседим малко? - казва изненадващо тя. - Днес денят е толкова дълъг, обикновено няма никого, а днес всички идват един през друг, дори не успях да обядвам. Казват, че са пуснали някакъв сериал, и изведнъж всички се сетиха... Искаш ли кафе?