- Не. Но... ти си пийни.
И тя вади отнякъде самозатопляща се кутия кафе със сметана, изпъва крака, затваря очи и започва да пие кафето на малки глътки. После бързо си запалва цигара.
През това време аз разглеждам украсата на кошарата: плюшени чучела на овце зад пластмасовите огради на яслите, изкуствена поветица върху белите стени... На една от тях има боядисано разпятие, излято от композит. Кретените декоратори са се престарали с клишето, не са отчели хронологията.
Изкуствена кръв се точи от Христовите рани, за които той самият си е виновен, които не е пожелал да избегне, мазохистът. Той си ги е нанесъл сам чрез чуждите ръце, за да направи всички ни задължени на него. Да се разплати авансово за греховете ни, които не сме извършвали. Принудил е хиляди поколения хора да се раждат виновни и цял живот да му връщат с лихвите този натрапен им кредит. Много благодаря.
Дева Мария гаси цигарата си, благодари ми с усмивка.
- Аз ли да се съблека първо, или да започна с теб?
- Не с мен... Хайде ти.
Мария се изправя бавно, без да отмества поглед от мен, и с дясната ръка смъква роклята от лявото си рамо - слабо, бяло, обикновено. После лявата й ръка пуска сянка върху лявото -хламидата се хлъзва надолу, потърква се в бедрата и пада в краката й. Тя стои пред мен гола, прикрива само зърната на гърдите си.
Гледам нея, а продължавам да виждам пред себе си синините върху тънките китки и косо подстриганите тъмноруси коси, и високите ретуширани скули, и залеза на вечерните жълти очи. Тръсвам глава, за да прогоня от нея образите, заседнали като ледени блокове в моите неврони и аксони.
Освободи ме, помолвам се беззвучно на Дева Мария. Избави ме от бесовете, защото съм обсебен.
Аз съм чаша, напълнена до ръба с черен катран. Стоя мирно, боя се да не се разплискам. Вземи излишъка от катран, изсмучи отровата от мен.
Помръдвам се към нея.
- Казвай какво по-нататък - казва тя и всичко се разваля.
Аз очаквам от Мария изкусна помощ каква полза имам от девственица?
- Какво „по-нататък“? Ти тук си курвата, а не аз! Защо аз трябва да те уча на всичко?
Тогава тя пристъпва към мен. Застава на колене. Прегръща краката ми. Прекарва дланите си от прасците към задната страна на колене до задника. Допира лице към слабините ми. Пръстите й се озовават на гърба ми - вече под колана; описват кръг от двете страни и се спират върху катарамата.
Щрак.
Колко меки и топли са пръстите й.
Хващам се за оградата на яслите, за да не изгубя равновесие. Забивам поглед в разпятието срещу мен.
- Гледай - казвам му.
И Христос гледа изпод натежалите си вежди, гледа през престорените си сълзи - и мълчи, защото няма какво да каже.
- Лъжец - шепна му аз. - Предател!
- Какво казваш? - Мария се откъсва от мен. И веднага я замества друга жена.
Малки твърди гърди, щръкнали зърна, изпохапана шия, черно-зелени отпечатъци от пръсти върху тънките бедра, алени ивици върху корема и по гърба. Руси коси по раменете, вежди като крилете на чайка.
Анели.
Не. Трябва да я прогоня! Трябва да се избавя от нея!
-Продължавай! Продължавай!
Спомням си друго разпятие - изрязано от тъмно дърво, малко и очукано, събрало драскотини за няколко столетия. Позлатен венец от тръни... Той също ме гледаше.
Пропадам - горещо ми е, мокро и блажено.
- Курва... - Прехапвам устни. Облизвам кръвта си.
- Наред ли е всичко.
- Стига си ме разпитвала! Стига си ме разпитвала!
-Извинявай... Просто...
- Какво просто?! - Отблъсквам я. - Защо правиш това?!
- Имаш сълзи - казва тихо тя.
- Що за глупости!
Тя сяда като робиня - със задниче върху петите, изпънат гръб, ръце покрай тялото. Размазвам с юмрук изстиващата водица по скулите си.
- Сълзи - настоява тя.
- Не се опитвай да влизаш в душата ми! Ти си просто една уличница, така че си върши работата! - крещя й аз. - Хайде! Е? Хайде!
- Уморен ли си? Лошо ли ти е?
Тя просто трябваше да отгребе от мен катран с малка лъжичка, да отгребе и да го излее, за да не се препълня. Но вместо това бърка в мен с двете си ръце. И черната гъста течност прелива през ръба. И от дъното се надига нещо... Забравено, страшно.
Онова дървено разпятие, онзи позлатен обръч...
- Курва... Защо му повярва?
Със замах й удрям звънък шамар, сякаш шамарът може да спре пробуждането на онова, което е спало на самото дъно на душата ми. Удрям я силно - така, че главата й се отмята.
Тя извиква, отскача назад, хваща се за пламналата си буза. Свивам се. Сега ще извика охраната, те ще ме изхвърлят оттук или ще повикат полицията.