- Агнешка, всичко ли е наред с теб? - чува се иззад завесата разтревожен глас.
Тя беззвучно плаче.
- Агнешка? - повтарят зад кулисите.
- Да! - казва сърдито тя. - Да, всичко е наред.
Срамувам се. Чувствам как горят бузите ми - сякаш не аз съм удрял, а мен са ме ударили по тях. Нейните сълзи отмиват болката ми, страха ми, съмненията ми. Отмиват всичко.
- Агнешка - казвам аз, - прости ми. Забравих, че ти не си Дева Мария. Ти нямаш нищо общо тук.
- Защо? Защо постъпи така с мен?
- Аз не с теб... Не с теб, Агнешка.
Тя кимва, но не може да се успокои.
- Извинявай, че те ударих... А? Извинявай. Ела тук.
Прегръщам я, притискам я към себе си.
- Аз... аз не заради това. - Тя отначало се противи, но после омеква, оставя се в обятията ми. - На мнозина им харесва... да бият.
- Въпреки това аз не биваше... Нали не сме се договаряли така...
- Не - клати глава тя. - Плача, защото съм глупачка. Защото ти се обидих. Отначалото си помислих - сигурно е добър човек.
- Не бива така...
- Аз... Аз само днес съм в тази роля, тук има надбавка... За фетиша. По-рано аз просто... И... Сещаш се, за да не мисля за цялата тази глупост за Дева Мария и че я изобразявам... Просто си помислих, че ти си симпатичен човек и че... че ако не те бях срещнала по работа и ако ти не знаеше коя съм... би могло да се получи нещо. А ти просто ми напомни... Че съм те срещнала по работа. Не... като камшик, знаеш ли?
- Аз не говорех на теб това. За курвата.
- А на кого?
- Просто така, на никого.
Не мога да й обясня. Не мога да си призная. Този проклет мъченик ме гледа от боядисания си кръст. Едно е да опустошиш пред него простатата си, съвсем друго - да изпразниш душата си.
- Личи си, че имаш да уреждаш някакви сметки с всички тях. Та нима нормален човек би дошъл тук? Това е като да се чукаш в музея с египетски мумии... Ти си стар, нали? Още по тяхно време си се родил?
Комуникаторът отново се заема да боде кожата ми. Повикване. Шрайер.
Не искам да говоря с него! Не искам да слушам похвали, не искам да обсъждам как е минало всичко. Прекарвам пръст по екрана, изключвам го.
- Какво значение има на колко съм?
- Сигурно никакво. Просто ми се иска да те отпусне. Искаш ли да ти...
- Не. - Аз меко отклонявам ръката й. - Не, няма нужда. Вече ме отпусна.
- Не се бой... - казва тя.
Клатя глава - отчаяно, като дете. Пред очите ми е другото разпятие - дървен кръст, златен венец. Стълбата към втория етаж, „пиу-пиу“, не сглобеният звездолет, цветето в прозрачна чаша... „Не се бой. Той ще ни защити“.
- Предател... Изменник... - шепна аз.
После - още неща от съня ми; верандата, гвоздеите, гърчещото се тяло. А след това - прозрачният капак на саркофага, спускащ се над проснатото върху купчината отпадъци изтерзано тяло на двайсет и пет годишната девойка, която ми се е доверила. Колко й е тясно там... Колко й е тясно...
Лицата се сменят едно с друго, плъзгат се едно върху друго, сливат се. Агнешка става истинската Дева Мария, а после - Анели, чертите на Анели се превръщат в чертите на майка ми, която не си спомням никога, но никога не съм забравял.
- Обърках се...
И в този момент Дева Мария прави нещо странно, забранено - притиска ме към голата си гръд, скрива лицето ми в падината между гърдите си и прекарва пръсти по косата ми. Пронизва ме ток. В самото дъно на душата ми, потънало в катрана, лежи нещо блестящо. В катрана се завърта вихър и това блестящо нещо за миг прозира...
- Ти плачеш - казва Дева Мария.
Сякаш ме обхващат гърчове, нещо се изтръгва от мен навън, издавайки звук между хриптене и вой. Заравям се по-надълбоко в нея, потъвам в горещи сълзи, прегръщам я толкова силно, че тя изстенва.
- Курва... - шепна аз. - Щом толкова си му вярвала... Защо тогава ти... Защо?
- На кого съм вярвала? - пита Агнешка някъде отдалеч. - С кого говориш?
- Той е предал теб, а ти предаде мен... - изхлопвам аз. - Каква курва си, мамо...
Тя не ми се сърди, а само ме гали по главата, гали ме - и отровата излиза през очите ми, през устата ми и аз се освобождавам, и вдишвам с лекота, и ставам безтегловен, сякаш белите ми дробове са били напоени със сълзи и не са ми позволявали да дишам, и са ме теглели към дълбокото.
И четирите лица, слели се в едно, се разлепват, разпадат се. Анели вече не е майка ми. Агнешка вече не е Дева Мария.
- Благодаря - казвам й аз.
- Прости ми. Ти... Ти все пак си добър човек - отговаря Агнешка. - Но мозъкът ти е объркан.
Тя ме целува по челото и на мястото на целувката й изгрява слънце. Девойката с косо подстригания бретон, с изтерзаните китки и изподрания гръб ми се усмихва изпод капака на кристалната гробница. Всичко е свършило.