- Време е да тръгвам. - Целувам я по бузата и ставам, изтривайки с ръкав сополите си.
- Не разбрах много добре какво стана тук, но ела пак - хъмка тя.
- Ти ме излекува - казвам й. - Сега имам достатъчно сили.
- За какво?
Дърпам завесата след себе си и отивам на рецепцията. Плащам за два часа вместо за един.
- Дева Мария е направила нещо особено за вас? - усмихва се с разбиране метрдотелът.
- Сътвори чудо - усмихвам му се аз в отговор.
Излизам под черното огледално небе, заместило онова, на което предишните посетители на тази катедрала са съзирали сред облаците Бога. Ангелите и гаршйлите, светците и чудовищата, Исус и Божията майка ме съпровождат с каменни погледи от местата си на фасадата на клуб „Фетиш“, сякаш казвайки: „Благодаря за дарението“.
Набирам Шрайер. Той отговаря веднага:
- Къде беше?
- В публичния дом.
- Нима до такава степен... - мърмори той. - Нали те съветвах да взимаш хапчета за безгрижие!
- Обмислям го.
- Добре... Получих видеото. Добра работа. Това едно от вашите места ли е?
Свивам рамене. Няма никаква необходимост да знаеш къде е.
- За теб има още една работа.
Той не се интересува от това защо съм извел Анели от апартамента, той сякаш нищо не знае за нашите кърпени гости и не възнамерява да слуша как ми се е отразило убийството й. Тя е накълцана и се носи по тръбите - значи всичко е наред.
- Не съм спал цяло денонощие.
- Ами тогава се наспи - казва недоволно Шрайер. - Защото работата е отговорна.
И изчезва.
А аз летя над паважа, като почти не го докосвам с ръце, летя покрай прозорците сцени, покрай хората, затворили се зад вратите на всевъзможни бордеи, развиващи там с помощта на други хора пружините на комплексите си, треперещи над местата на отдавна зараснали счупвания. Аз получих онова, което исках. Нека и те да го получат.
Викам асансьора и поглеждам за последен път „Мюнстер“.
Дойдохтук, за да ме излекуват местните лекари от обсесията ми. За да потушат похотта ми и да ми дадат чистота на мислите.
Не можех да направя това с Анели - и си мислех, че мога да я заменя с който и да е говорещ манекен.
Но всичко се получи не така, както исках.
Ето го и асансьора.
Страхувам се, че зарядът от решителност ще секне, преди да успея да направя всичко. Но се оказва, че е напълно достатъчен. Чувствам точно онова облекчение, което съм искал. И съмнението, че съм направил всичко, както трябва, е изчезнало.
В центъра за утилизация на вторични суровини не се е променило нищо за времето на отсъствието ми. Суетят се роботи, растат и изчезват планини от отпадъци, бучат саркофазите, разбивайки на атоми всичко излишно, което е оставило след себе си човечеството.
Приближавам се към най-далечния от тях. Капакът му е вдигнат.
Заставам на колене пред саркофага. Изключвам таймера на забавеното пускане. Оставаше още около час. Толкова време съм си дал, за да обмисля всичко.
Бях отишъл в чучелото на катедрала, за да се моля за решимост да не се връщам тук. Да оставя всичко такова, каквото си е. Да се избавя от телесната прищявка. Да изтърпя. Да изчакам, докато таймерът не се задейства и всичко не се нареди само.
Но работата беше не в желанието. Не само в него.
Просто аз си представих колко тясно ще й бъде там, под затворения капак... Просто не можех да разбия на атоми нейната красота. Навеждам се към Анели и я целувам по устните.
Сънотворното би трябвало да действа още два часа, но тя потрепва и отваря очи.
Глава XI
ЕЛЕН-БЕАТРИС
- Има ли „Картел“?
- От текилата имаме „Златен идол“ и „Франсиско де Орлеана“ - свива устни сервитьорът. Бутилка от които струва колкото месечната ми заплата.
- „Идол“. Двоен шот - кимам аз.
- А на вас, мадмоазел? Днес, както виждате, имаме колониална тема и аз бих ви препоръчал да пробвате южноафриканските червени вина.
Горещият вятър реже с бели песъчинки лицата - носи се пикантен аромат, небето е боядисано в алено-жълто, на оранжевия фон мърдат клони черни дървета и стадо антилопи бърза да се потопи в надигащата се тъма - без да знаят, че няма закъде да бързат Платненият навес над главите ни се издува и плющи под вятъра от турбовентилатора и ни скрива от проектираното слънце.
„Кафене Тера“ на двеста и двайсето равнище на кулата „Млечен път“. Навярно най-скъпият ресторант от всички, които ми се е налагало да посещавам. Но нали и случаят е тържествен.
- На мен просто вода. От чешмата - казва Елен.
- Разбира се - казва сервитьорът и изчезва.
Елен е с тъмни пилотски очила, медните й коси са събрани на кок и завързани на опашка на тила. Носи яке с вдигната яка, панталони с джобове и преднамерено груби обувки с връзки. Сякаш е знаела каква е днешната тема в „Кафене Тера“.