- Тези животни... - Обърнала към мен идеалния си профил, тя гледа надясно, към саваната. - Тях нали всъщност отдавна ги няма? Нито едно от тях?
На петдесет метра от нас се спира семейство жирафи. Родителите изяждат клон от акация, детенцето трие меките си рогца в задните крака на майка си.
- Саваната също я няма. - Аз учтиво поддържам разговора. - Или е разкопана, или застроена.
- А ние с вас гледаме пряка транслация от миналото... - Тя върти като пумпал малка месингова табакера.
- Това всъщност е запис, направен с панорамни камери - уточнявам за всеки случай аз.
- Вие не сте поет.
- Определено не съм поет - усмихвам й се аз.
- Не знам дали някога сте виждали бръмбар в кехлибар? - Елен отваря табакерата си и измъква една от черните си цигари. - Буболечките са падали в прясната смола в праисторически времена, а после смолата се е втвърдявала и... Някога имах такова кехлибарено полукълбо, а в него - пеперуда със слепени крила. Някога в детството.
- Искате да кажете, че саваната наоколо е като огромен къс кехлибар, в който са заседнали за цяла вечност всичките тези клети твари? - кимам аз към малкия жираф, който лудува, закача баща си, боцка краката му; онзи дори не усеща какво става долу.
- Не. - Тя си дръпва. - Те като че ли са извън това полукълбо. Вътре сме ние.
Сервитьорът ми носи моя двоен шот, а на нея - чаша вода от чешмата. Елен хвърля в нея с щипките късчета лед, наблюдава ги как плават.
- А вие боите ли се от старостта? - Аз поглъщам половината от „Идола“.
Тя отпива от водата през сламката си, поглежда ме с невидимите си заради девическите й клубни очила очи.
-Не.
- На колко години сте? - питам я. Тя свива рамене. - На колко години сте, Елен?
- На двайсет. Ние всички сме на двайсет, не е ли така?
- Не съвсем - казвам аз.
- Заради това ли искахте да ме видите? - Тя раздразнено оставя чашата настрани, изправя се.
- Не. - Аз свивам юмруци. - Не за това. А по повод вашия съпруг.
Преди да вляза при Ерих Шрайер, изсмуквам таблетка успокоително.
А докато подейства, овладявам треперенето на мускулите си с мантра, съчинена от самия мен. Слабак. Слабак. Слабак. Нищожество. Нищожество. Нищожество. Жалък безволев идиот, казвам си.
Протягам ръце пред себе си. Бавно издишвам. Изглежда, не треперят. Едва тогава повиквам асансьора.
Най-обикновен небостъргач, на горното равнище - производство на чипове за имплантиране, на долното равнище - представителство на корпорация, търгуваща с водорасли и планктонна паста. Около офисите на Шрайер - куп други офиси: адвокати, счетоводители, данъчни консултанти, дявол знае какво още. На неговата врата е написано просто „Е. Шрайер“. Може да е продавач на хранителни добавки, може да е и нотариус.
Първо е приемната - грозновата секретарка и композитни хризантеми. По-нататък има врата, която на вид е като вход на тоалетна. Зад нея - петима охранители и буфер скенер. Докато системата ме проверява за взривни материали, оръжие, радиоактивни вещества и соли на тежки метали, аз вися в тясна херметична клетка. Скенерът изсмуква въздуха, тика към мен рентгена, стените ме потискат. Чакам, чакам, потя се, потя се.
Най-накрая грейва зелена светлина, бариерата се повдига и мога да продължа нататък. Шрайер ме очаква.
Единствените мебели в целия огромен кабинет са маса и два стола. Най-семпли, във всяка закусвалня биха изглеждали съвсем намясто. Но това не е скромност, това е изискано разточителство. Да използваш само два от сто квадратни метра, а в останалите да оставиш безценна пустота - това не е ли шик?
Две от четирите стени са стъклени и от тях се открива гледка към великолепния „Пантеон“, кула, изцяло принадлежаща на Партията на безсмъртието; необхватна мраморнобяла колона, издигаща се на две хиляди метра височина и увенчана с дубликат на Партенона. Там се провеждат ежедневни конгреси, там се намират щабовете на всички партийни светила, тук идват на поклонение политици от всякакъв калибър от целия континент. Но Шрайер по някаква причина предпочита да се любува на „Пантеон“ отстрани.
На останалите две стени - проекции на новини, репортажи, графики. На централния екран шества гелосан красавец брюнет с подстригани мустаци и телегенични бръчици на челото.
Застивам на прага. Старая се да усмиря сърцето си.
Но дори и сенаторът да ме следи, дори и да знае за какво си мисля, не го показва с нищо. Той ми маха с ръка към стола - „Сядай!“ - сякаш нищо не е станало; повече го интересуват новините.