- И на Безсмъртните ще им се наложи отново да издирват и инжектират милиони хора -възразява Шрайер. - Ти сам знаещ Фалангата не е толкова голяма... Ресурсите едва й стигат, за да се справя с издирването на нови нарушители. Колапс, Ян, ето какво ни очаква. Тотален колапс. Но най-неприятното...
- Никой вече няма да се бои от нас - произнасям аз.
Той кима.
- Мнозина се сдържат да не се размножават само заради страха от неминуемо наказание. Ако колебаещите се научат, че има средство...
Шрайер си поема дълбоко дъх, притиска показалците си към слепоочията, сякаш се бои, че без това лицето му ще се пръсне по шевовете, че ще се отлепи от кожата му и ще се плъзне надолу обичайната му доброжелателно безразлична маска.
- Всичко ще рухне, Ян. Хората ще се изядат взаимно. Мислиш ли, че на някого му е интересно какъв е енергийният дефицит на Европа или колко допълнителни уста ще успеят да изхранват фермите за скакалци? И каква е цената за пакет водорасли, при която хората ще започнат да се бунтуват? В началото на двайсет и първи век населението на цялата Земя е било само седем милиарда души. Към края на века - четирийсет милиарда. И след това се е удвоявало на всеки трийсет години - докато не го задължили да плаща с един живот за всеки нов живот. Намали тази цена с един грош - и край. А ако станем дори с една трета повече... Дефицит, глад, граждански войни... Но хората не искат да разберат нищо, на тях не им пука за икономиката и екологията, тях ги мързи и ги е страх да мислят. Те искат да плюскат и да се чукат безкрайно. Единствено можеш да ги уплашиш. Нощните щурмове, Безсмъртните, маските, принудителните аборти, инжекциите, старостта, позорът, смъртта...
- Интернатите - добавям аз.
- Интернатите - съгласява се Шрайер. - Чуй ме. Аз съм романтик. Иска ми се да съм романтик. Иска ми се всички да бяха висши същества. Неподвластни на суетата, глупостта, ниските инстинкти. Иска ми се да бяхме достойни за вечността. Нужно ни е ново равнище на съзнанието! Не можем да останем маймуни, свине. И аз се опитвам да общувам с хората като с равни. Но какво да направя, ако те се държат като животни?!
Сенаторът отваря малко чекмедже в масата. Вади оттам лъскава манерка, отпива от нея. Не предлага на мен.
- Та каква е тази лаборатория? - питам аз. Той ме поглежда внимателно, кима.
- Мястото не е много удобно за нас, в самия център на резерват е. Ако всичко се направи официално, ще трябват куп разрешения, няма как да се избегне изтичането на информация. Представи си, че там попадне пресата, че на полицаите им се наложи да се сражават с тези живи трупове в пряк ефир... Това няма да укрепи позициите ни. И цялата тази история - по време на официалната визита на Мендес. А не можем да чакаме негово светейшество да благоволи да напусне Европа - времето ни изтича. Когато този препарат попадне на черния пазар, всичко ще свърши. Няма да можем да приберем джина обратно в бутилката. Нужни са мълниеносни действия. Почистване. Едно звено на Безсмъртните, хирургична точност. Да се унищожи лабораторията, цялото оборудване, всички опитни образци. Никакви журналисти, никакви протестни акции, не бива дори да им позволим да разберат какво се е случило. Дори Безсмъртните не бива да знаят какво правят - никой, освен теб. Учените трябва да ми бъдат доставени цели и непокътнати. Нека да работят за нас.
- Те там сами ли са? Тези учени? Да не се окаже така, че Партията на живота ги е взела под закрила?
Той се намръгцва.
- Не се знае. За лабораторията ни уведомиха едва вчера, нямахме възможност да проверим всичко. Но дори и терористите да не са се добрали дотам, това е въпрос единствено на време. Общо взето, трябва да свършим всичко още сега. Готов ли си?
След това, което съм направил с Анели, се чувствам като омазан с лайна. Воня и искам да се изчистя, нуждая се от това да изкупя всичко, което съм направил... Всичко, което правя. И ето го шанса. Но вместо просто да кажа „Тъй вярно“, отвръщам:
- Има едно „но“. Не искам отново да ми пробутат някакви психопати. И без това стресът ми е достатъчно. Не съм много устойчив към него, както си изяснихме предишния път. Ще отида със своето звено.
Той прибира манерката от масата. Повдига вежди.
- Както кажеш.
Когато излизам от Шрайер, се обаждам на Ел.
- Знам всичко - казва той с пресипнал глас. - Поздравления.
- За какво?
- За назначението. За това, че ме изработи.
- Какво? Чуй, Ел, аз не...
- Добре, хайде - прекъсва ме той. - Тепърва трябва да викам всичките.
Ел прекъсва връзката, а Шрайер вече не ми отговаря. Така че мога да набутам въпросите си, където си искам.