Нищо, когато всичко приключи, ще върна Ел на неговото място. Аз не съм молил за това повишение. Не и за такова. Не и по този начин.
След час и половина се събираме всички на станцията на метрото в кулата „Алкасар“. Подавам ръка на Ел, но той не забелязва това.
- Момчета - казва той. - Сега наш звеневи е Ян. Нареждане на командването. Такива работи. Дръж, Ян. Сега ти колиш и бесиш
И той ми подава заключения плосък контейнер с инжектора. Само звеневият може да инжектира акселератора.
Така че сега вече напълно съм пораснал.
Разговорите утихват. И Даниел, който вече е отворил уста да ми каже: „Къде ходиш, заплес“, млъква, Виктор ме гледа смаяно, а Бернар се усмихва: „О, рокировка!“
- Кого ще назначиш за своя дясна ръка? - Ел гледа настрани, сякаш не му пука.
-Теб.
Той кратко кимва - това си се подразбира.
- Е? - присвива очи той. - Що за задача е това? Мен, знаете ли, нещо не ме вкараха в течение.
Пристъпвам напред.
- Днес ще се разправяме със старци - разяснявам аз на всички. - В тази кула има голям резерват, петдесет равнища. На четиристотин и единайсето равнище - благотворителна фабрика... - проверявам в комуникатора си - за производство на играчки за елха.
Бернар се изкикотва.
- И там е целта ни. Нелегална лаборатория. Нашата задача е да разнесем всичко по дяволите, а умниците, които са се окопали там, да ги приберем.
- Това се вика работа! Не е като да боцкаме инжекции на мадамите. - Виктор ми вдига палец.
- И що за лаборатория е това? - интересува се Ел.
- Биологическа. Нещо, свързано с вируси.
- Охо! А не ни ли се полагат защитни униформи? Или поне респиратори?
- Не. Няма да има никакви проблеми - заявявам аз.
Не ми пука, че Шрайер не ми е предложил шибаните униформи. Аз искам да е опасно.
- Длъжен си бил да помолиш за защита - настоява Ел. - Който и там да те е изпратил да направим това, животът на момчетата е по-важен.
Даниел скръства ръце върху своите подобни на бъчви гърди, цъка с уста. Алекс тръсва глава веднъж, още веднъж - съгласява се. Антон и Бенедикт мълчат и слушат
- Казвам ти, че всичко е наред.
- Кой беше това?
-Кой?
- Кой беше това?! Който ни праща там?
Сега дори Виктор и Бернар приключват с кикотенето си и наострят уши, макар и усмивчиците още да не слизат от лицата им.
- Слушай, Ел... Какво значение има?
- Такова, че нашата работа е поп-контрол. И точка. За останалото си има полиция, спецслужби. И ако някой се опитва да ме използва не по предназначение, аз лично бих го попитал: защо именно съм длъжен да правя това? И за кого? За държавата ли? Нелегални лаборатории... Изобщо откога Безсмъртните се занимават с това?
Звеното се колебае, никой не се намесва, никой не се застъпва за мен. Даниел се е навъсил, Бернар съсредоточено чисти нещо с език в устата си. Ел чака отговор.
- От самото начало, Ел - усмихвам му се аз. - Просто по-рано не са те държали в течение. Знаели са, че ще спиш лошо.
- О, я се разкарай!
Виктор се извръща и се кикоти, Бернар се озъбва.
- Добре, стига дрънканици - казвам аз. - Асансьорът дойде.
Когато набирам на пулта цифрите 441, асансьорът честно ме предупреждава: „Каните се да посетите специална зона за хора в напреднала възраст. Ще потвърдите ли?“.
- Слагаме си маските преди самия щурм - напомням аз за всеки случай. - Там е пълно с инжектирани, а те, знаете, не ни обичат.
- Благодаря, че ни просветли - покланя се Ел.
А аз се покланям на сенатора Шрайер затова, че толкова хубаво е наредил всичко.
Кабината пълзи едва-едва като несдъвкан в бързината залък по сбръчкан и сух старчески хранопровод.
После вратата се отваря и ние се оказваме в последния от кръговете на ада на Бош.
Четиристотин и единайсето равнище гъмжи от бавни сбръчкани прегърбени същества; покрити с бенки, с обезцветени кичури коса, с увиснала от костите плът и с увиснала от плътта кожа; с огромни усилия тътрегци отеклите си крака напук на смъртта - или такива, които са недостатъчно живи, за да вървят самостоятелно, и се движат с персонални електрически катафалки...
- Иха! - възкликва Бернар.
Тук вони. Мирише на старост; на скорошна смърт.
Това е силна миризма, хората я усещат, както акулите в океана усещат дори една капка кръв. Усещат я и се боят, и бързат да се отърват от нея. Достатъчно е да видиш веднъж старец, и той те вмирисва целия на смърт.
Не знам кой е измислил да се изпращат старците в резервати.
Неприятно ни е, че ние с тях сме от един и същ биологически вид, а на тях им е неприятно да осъзнават, че ние смятаме така. По-скоро те сами са започнали да се крият от нас. На тях им е по-уютно едни с други - когато се вглеждат в чуждите бръчки като в отражение на своите, те вече не се считат за изроди, отклонения, танатофили. Ето, казват си, аз съм същият както другите. Постъпих правилно.