Сцена - свеж и спретнат младеж със скъп костюм, сякаш озовал се тук по недоразумение, се опитва да откъсне от ръкава си побеляла жена с хлътнали очи.
- Толкова рядко идваш - нарежда тя. - Да отидем да те запозная с приятелките ми!
Младежът потиснато се оглежда; явно съжалява, че е проявил слабост. Неловко
промърморва нещо на майка си и най-накрая бързо си тръгва. Напразно е дошъл тук - щом веднъж ги доведеш, край на историята. Защо да проточваш мъчението още десет години?
По пътя ни не попадат други такива идиоти.
По указанието на комуникатора влизаме в една от имитациите на сгради.
Дълъг коридор, ниски прегради, един светодиод в далечината. Вентилацията работи едва-едва, потокът от въздух през решетките на климатиците е като диханието на умиращ от пневмония - толкова слаб, горещ и спарен. Адски задух. Във мрака са се сбутали в кресла покрай прохода хора сенки, които пускат пластмасовите си ветрила само за да се хванат за сърцата. Те плуват в кисела пот, не могат да изплуват от нея, за да се огледат, така че ние маршируваме невидими.
И изведнъж шепот:
- Кой е там? Ти виждаш ли, Джакомо? Кой идва?
После втори глас - със закъснение, сякаш тези двамата не се намират в една и съща стая, а на различни континенти и общуват с помощта на меден телеграфен кабел, прекаран преди хиляда години по дъното на океана.
- А? Къде? Къде?
- Ето там, идват... Виж как идват, Джакомо! Това не са такива старци като нас... Това са млади хора.
- Това не са хора, Мануела. Това не са хора, а са ангелите на смъртта, дошли са за теб.
- Стар идиот! Това са хора, млади мъже!
- Млъквай, вещице! Млъкни, че ще те чуят и ще те вземат със себе си...
- На тях не им е тук мястото, Джакомо... Какво правят тук?
- Аз също ги виждам, Джакомо! Това не са ангели!
- А аз ви казвам, че виждам сияние! Те светят!
- Това е заради пердето на очите ти, тъпак! Обикновени хора са! Къде ли отиват?
- Ти също ли ги виждащ Рихард? На тях нали тук не им е мястото, не им е мястото сред нас, а?
- А ако отиват при Беатрис? Ако са ги пратили при Беатрис?
- Трябва да я предупредим! Ние трябва...
- Да, нали охраняваме входа... Не забравяйте това... Трябва да вдигнем тревога!
- Какво да вдигнем? Какви ги говориш?
- Не го слушай, обади й се по-бързо!
- Ало... Беатрис? Къде е Беатрис?
- Каква Беатрис? - появява се при ухото ми Ел, събуждайки ме от чуждия сън. - Надявам се, че не отиваме да приберем нея, а?
- Затвори им устата! - крещя му аз. - Вик, Ел!
- Тъй вярно!
- Беатрис... Идват при теб... - успява да прошепне някой; после се чува грохот, стонове. Не виждам нищо; нямам време да гледам.
- Напред! Бегом, мамка ви! Те звъняха там! На нея!
Пламват фенери, всеки със силата на милион свещи, под яркобелите лъчи се ежат и съскат в безсилна злоба анимационни парцалени призраци.
- Бегом!!! - ретранслира думите ми Ел, дясната ми ръка.
Бутонките ни гърмят по плочките на пода. Ние сме сплотени от задачата, отново сме едно цяло. Не гора, а таран и аз съм неговият обкован с желязо накрайник.
Отлитат преграждащите пътя ни врати, преобръщат се някакви бъдещи или настоящи мъртъвци в инвалидните си столове, пред нас лети по жива верига изплашен шепот, накъсващ се на онази места, където поредното й звено се оказва изядено като от ръжда от паркинсон или алцхаймер.
И ето я нашата цел, този шибан фарс, фабриката за играчки за елха. Банер над входа: „Самият онзи Коледен дух“. Картина - старци, млади хора и деца седят прегърнати на дивана, зад тях - елха, окичена с топки и гирлянди. Противоестествена глупост; сигурен съм, че пропагандистите от Партията на живота се опитват да използват седмицата, в която пазаруваме най-мнош, за собствените си мръсни цели. Вратата дори не е заключена.
Във вътрешността на цеховете вяло сноват разнебитени фигури, симулиращи трудова дейност. Нещо бълбука, с тракане се плъзва нанякъде контейнер; ахкайки и охкайки, унили недохранени морлоци мъкнат нанякъде кутии със своята никому ненужна стока.
- Къде е тя?!
Цехьт замира, сякаш от моите думи всички ги е хванал паралич.
- Къде е Беатрис?!
- Беатрис... Беатрис... Беатрис... - шумолят по ъглите.