- Вирус на шанхайския грип, щамове Хьо и ХШ - изрича отчетливо Беатрис. -Температура четирийсет и два градуса, оток на белите дробове, спиране на сърцето! Половин час! В настоящия момент не съществуват лекарства!
- Това вярно ли е, Седемстотин и седемнайсети? - пита ме една от маските с гласа на Алекс.
-Не!
- Откъде знаете? - пристъпва към мен Беатрис. - Какво ви казаха онези, които ви изпратиха тук?
- Не е твоя работа, вещице!
Кой знае защо изваждам шокъра и го протягам напред. Беатрис е с една глава по-ниска от мен и двойно по-лека, но тя пристъпва уверено към мен и аз се разкрачвам по-широко, за да не ме отнесе.
- Не смей да разговаряш така с нея! - На боядисания му се иска да звучи решително и заплашително, но треперещият му глас разваля всичко.
- Затова пък е наша работа! - намесва се Ел. - Какво е това място, Ян?
- Млъкни - предупреждавам го аз.
- Отбой, момчета! - решава той. - Докато аз самият не получа потвърждение за тази задача....
- Там няма никакъв грип! - крещя аз. - Те са намерили лекарство против акселератора!
- Бълнувания на побъркан - спокойно възразява тя. - Вие много добре знаете, че това е невъзможно при такива условия. Дайте ми този ваш...
Зз...
Беатрис се просва на пода, гърчейки се.
- Не! Не! - Изнемощялото конте докретва до нея, изправя пръстите й, разделя ръцете й. -Не, не, не! Любима, те...
- Лю-би-ма? - боботи някой с гласа на Бернар. - Дядка, къде си тръгнал пък ти?!
- Опаковайте я! - нареждам аз.
Но никой не ме слуша, всички са се вторачили в Ел.
Макаронената завеса се повдига и вътре изпълзява досадното джудже с петнистата плешивина - онзи същият, който беше решил да ни чете лекция за стъклените играчки.
- Всичко ли е наред, Беатрис? - скрибуца той. - Ние сме тук. Ако трябва нещо... Беатрис?!
- Разкарайте го оттук!
- Те са я убили! Убили са Беатрис! - извива плешивият.
Зад гумената завеса вяло се суетят сенки - паника в гробището. Вътре се пъхат изкривени от подагра пръсти, тресящи се колене, тракащи стъпала, синеещи вени, треперещи брадички... Беатрис Фукуяма не би могла да има по-жалки и по-безполезни защитници.
Но моят отряд, изплашен от блъфа на старата вещица, сякаш се е превърнал в солни стълбове. Трябва да разваля направената им магия.
Затова подскачам към полицата с колбите и помитам всичко на пода. Те падат една след друга като домино, политат надолу и се взривяват с кристални пръски като хвърлени върху камък късчета лед.
- Недейте... Недейте... - Боядисаният ухажьор на вещицата опулва очи, клати глава. -Умолявам ви, не...
- Казах ви, че това не е опасно! - ръмжа аз на своите. - Изпълнявайте! Изпълнявайте!!!
Старецът започва да разкопчава копчетата на яката на ризата си, после се отказва, хваща се за сърцето, измучава нещо и се просва на пода.
- Какво разбиха те? - пита го джуджето. - Едуард, какво е това?! На Едуард му е лошо!
Ел стои, разглеждайки разбитите съдове, изтеклата от тях безцветна течност. Останалите го зяпат в устата; той твърде дълго е бил наш командир.
- Вик! Виктор! Двеста и двайсети! Назначавам те за дясна ръка. Ел, прекратявам пълномощията ти!
- Мръсник си ти! - отвръща ми той. - Как излиза така, че едни служат честно, рискуват си кожата, отдават се изцяло, и ги разкарват, а другите се занимават с дявол знае какво, и изведнъж - звеневи?! А?! Ти не си никакъв звеневи, разбра ли?!
- Чака те трибунал, гадино! - изкрещявам аз.
Ед се вслушва стреснато в думите ми. Останалите не помръдват. Местя погледа си върху тъмните пусти процепи. Къде са всичките?!
„Хайде, Двеста и двайсети! С теб сме замесени от една и съща кал! Ти създаде мен, а аз създадох теб!“ - крещя му безмълвно. И Двеста и двайсети ме чува.
Един от Аполоновците ми отдава чест - бавно, неуверено.
Но после събаря на пода цял стелаж с епруветки - те са от нечуплив материал - и се заема да ги троши с токове. Останалите също се размърдват, сякаш пробудили се. Чупят се принтери, искрят компютри, трошат се колби и контейнери.
Треперещите работници от цеха за играчки продължават да пъплят навътре - тях не ги е страх, че ще хванат шанхайския грип, но това не означава, че Беатрис е излъгала. Старостта е значително по-мъчителна болест. Дали не се стремят да се избавят от нея?
- Беатрис! Беатрис! Те са дошли за Беатрис!
- Разкарайте ги! Изхвърлете ги оттук! И се хващайте за работа!
Най-накрая започва погромът. Ходещите мъртъвци ги обработват с шокърите, мъкнат ги за краката по пода - главите им се мятат, подскачат - изхвърлят ги навън. Не знам как издържат на заряда; нашите сърца са гумени, техните са парцалени, могат да се скъсат. Но вече няма връщане назад.