Боядисаният старец рита известно време по пода и замира. Когато се навеждам над него, той вече не диша. Вкопчвам се в китката му, надявайки се да напипам под костенурковата му кожа потънала в студеното му месо пулсираща вена. Бия му шамари по бузите - не, той е мъртъв, посинява. Навярно сърцето. Ами сега? Той не трябваше да умира!
- Ставай! Ставай, боклук!
Но с него е свършено - а аз съм безсилен, когато трябва да се възкресяват хора. Фред се опита да ми обясни това от разноцветния чувал, но аз все не искам да повярвам.
- Гадина! Пукни, гадино!
В цялата тази суматоха Беатрис се събужда и сяда на пода, мига, а после запълзява нанякъде - упорита старица. Покрай беснеещите маски, покрай безстрастния и безразличния към нашия шабат човек растение, обраснал с катетри и проводници - накъде? Но сега нямам време да се занимавам с нея - а и колко далеч може да избяга след удар с шокър?
И докато разнебитваме всичките им вехтории, тя се добира до прозрачната камера в края на помещението, вмъква се в нея, шепне нещо - и входът на камерата се затваря, а тя идва на себе си и ни гледа оттам, гледа, гледа... Без сълзи, без викове, вцепенено.
Виктор запалва огнехвъргачката си, започва да разтапя с нея изпочупената техника, смляното оборудване. Останалите, опиянени от адреналина и озверяването, следват примера му.
- Излизайте! - Чукам по стъклото на аквариума с Беатрис Фукуяма. Тя клати глава.
- Ще изгорите тук жива!
- Какво стана с Едуард? - Тя се опитва да види зад гърба ми как е посинелият очилатко.
Чувам гласа й прекрасно - навярно вътре има микрофони.
- Не знам. Оказа се, че някой трябва да го прегледа.
- Лъжете ме. Той е умрял.
Тя ми е нужна жива. Беатрис Фукуяма 1Е, ръководител на групата, Нобелов лауреат и престъпница, ми е нужна жива. Това е точно половината от задачата ми - най-накрая точно тази задача, в чиято правилност и смисленост не се съмнявам ни най-малко.
- Ще почакам. Ще почакам половин час, докато действа вирусът.
- Сега сме квит - казвам й аз. - Лъжа за лъжа. Защото в епруветките нямаше никакъв грип, нали?
Беатрис мълчи. Огънят пълзи по купчината отломки, обхваща я от краищата и бавно я покрива, готвейки се да я смели. Аз не се боя от него - това е очистителен огън.
- Хайде! - тупа ме по рамото Виктор. - Изключихме пожарната сигнализация, трябва да се омитаме!
До него стърчи кльогцавият хлапак, смотаният ерзац на моя Базил.
- Не мога. Имам заповед да я хвана жива.
- Време е! - настоява той. - Огънят се прехвърли върху шибаните им играчки... Сега целият квартал ще изгори!
Беатрис се извръща и сяда на пода, сякаш всичко случващо се вече не я засяга.
- Тръгвайте - решавам аз. - Вземете инвалида и тръгвайте. Ти оставаш старши, Вик. А аз ще я измъкна и ще се присъединя към вас по-късно. Това нещо трябва все някак да се отваря...
- Защо не я зарежеш! - Виктор се увива с качулката, кашля.
- Казах вече! Хайде!
- Ти да не си се побъркал, Седемстотин и седемнайсет?! Не си рискувах кожата за това ти тук да... - Той се обръща и изчезва.
Мебелите, апаратурата, изкуствените растения се заразяват от огъня. Лютата мъгла достига до очите ми.
- Аз ще изляза! Ще изляза! - крещя на останалите. - А вие - бягайте! Какво? Заповядвам ви!
И те отстъпват назад - бавно. Отмъкват трупа на грохналото конте с очилата, измъкват немия паралитик, без да се интересуват дали е жив, или мъртъв.
Само малолетният хулиган се е залепил за пода и ме зяпа така, сякаш е оглушал.
- Ти също! Хайде! - Блъскам го по рамото.
- Аз не мога да ви оставя. Не бива да се изоставя звеневият! - Мъчително кашляйки, той се заинатява, сякаш се е враснал в това проклето място.
- Хайде!!! - Блъскам го по-силно. - Омитай се оттук!
Той клати глава и тогава го халосвам по бялата буза със страничен удар. Бия го и си мисля: напразно го ненавиждам. Тези, които ги познавам от двайсет и пет години, вече избягаха, а този остана.
Той се надига от пода, боботейки нещо, но аз добавям и ритник с бутонката по костеливия му задник и той най-накрая се омита.
Нека по-добре да живее. Той нали не е виновен, че са сменили с него Базил. Аз съм виновен за това.
Двамата с Беатрис оставаме сами.
- Нищо не ви заплашва! Само ще ви откараме в министерството! Чувате ли ме? Няма от какво да се боите!
Тя се прави, че не ме чува.
- Кълна ви се, че животът ви не е в опасност. Имам особени разпореждания относно вас...
На нея не й пука за дадените ми разпореждания. Тя седи с гръб към мен и не се помръдва.
Горящият композит изпуска отровен сивосинкав дим и ми е трудно да викам - дере ми се гърлото, вие ми се свят