- Моля ви! - казвам. - В това, което правите, няма никакъв смисъл! Няма да си отида! Няма да ви оставя тук!
Аз вдишвам и издишвам дима. Налага се да млъкна, за да се изкашлям.
На прага като че ли се появява някой. За мен навярно... Вик? Оглеждам се през рамо - но силуетът е обгърнат от дим. Прималява ми. Съзнанието ми се замъглява. Обръщам се отново към старицата. Удрям по стъклото с отворена длан; тя се обръща.
- Мислиш, че ще избягаш оттук? Мислиш, че ще можеш да се скриеш все някъде? С това, което възнамеряваш да направиш? Да търгуваш с тази гадост! Знам защо си дошла тук, в тази проклета дупка! За да си по-близо до клиентите си! До инжектираните! Канели сте се да си отворите тук магазинче и да пробутвате на полуумрелите нелегална ваксина, а?! А светът нека пропада!
А въздухът в аквариума на Беатрис е прозрачен. Що за дяволско нещо?
Вдигам от пода крака на една маса - тежък, остроъгълен - и със замах го забивам в композитното стъкло. Прозрачният материал поглъща удара, като само леко потрепва. Не мога да го разбия, разбирам това, но настървено млатя по стената на камерата отново и отново.
- Чуваш ли ме? Чуваш ли ме? Мълчиш? Мълчи, вещице! Ние така или иначе ще се доберем до вас! Няма да ви позволим да разрушите нашата Европа! Ясно ли е? Вие ще си пълните джобовете, а ние ще пукаме от глад?! Искате да ни върнете обратно в пещерите! Но нищо... Ще се доберем до всеки от вас! До всяка продажна отвратителна твар!
Отзад нещо пламва, в шията ми лъха горещина, опитва се да ме повали на колене, но аз не се поддавам, продължавам да стоя.
Превивам се, избухвам в кашлица.
Таванът изведнъж прави невероятен финт - изскача направо пред очите ми и увисва там вместо стъклената стена, зад която седи Беатрис Фукуяма. Опитвам се да се изправя, но пред очите ми тъмнее, ръцете ми не ми се подчиняват и...
- Мислиш си, че съм слабак? Мислиш си, че няма да издържа, ще си тръгна? По-скоро ще умра! Ще умра, но няма да те изпусна! - мърморя аз.
Наистина не мога да си тръгна. Къде са те? Къде е моята десетка, моите верни другари, къде са моите ръце и крака, моите очи и уши? Защо те не дойдат, не ме накарат да се предам, не ме отведат оттук насила? Нима не разбират, че не мога да изоставя сам поста си?! Къде е Вик? Къде е Даниел? Къде е Ел?!
През горещите сълзи и отровната мараня съзирам силуета на появяващ се в този задимен ад човек, следван от още един.
- Вик! - хриптя аз. - Ел!
Но не... Те нямат маски, те са бавни и приведени така, сякаш носят на раменете си гранитни обелиски. Това са старци - упорити и безмозъчни насекоми, те влизат в огъня, за да спасят своята кралица майка, кралица Беатрис.
Вглеждам се - те са безглави и прегърбени, намират пътя си опипом, защото са слепи. И разбирам - това са истинските ангели на смъртта, а не самозванци като нас.
Те идват за мен.
Аз умирам.
Глава XII
БЕАТРИС-ЕЛЕН
- Момче... Чуваш ли ме, момче?
Тя е право над мен - тесните й азиатски очи, миглите й, слепени с туш, избръснатите й слепоочия... Беатрис все пак е излязла, излязла е при мен.
Отблъсквам я, сядам и веднага падам настрани. Гади ми се. Трябва да я хвана, преди да е избягала, но съм твърде зает с моето гадене.
Виждам огъня наоколо, но въздухът е сладък, истински. Той може да се диша и аз дишам, колкото мога. А после се съсредоточавам и повръщам - в ъгъла, свил се засрамено, като болно животно. Успокоявам дишането си, избърсвам се... Беатрис седи срещу мен - разделя ни само метър и половина.
А по средата между нас лежи маската ми.
Хващам се за лицето - не може да бъде, как се е смъкнала от мен? Осъзнавам, че Беатрис гледа мен - не Аполон, а мен, голия. И няма къде да се дяна. Искам да се скрия, но пустотата зад гърба ми не ме пропуска, тя е отлята от прозрачен композит. Аз съм в клетка. В аквариума на Беатрис.
Оказва се, че тя не е излязла при мен, а аз съм се оказал вътре при нея. Как е могло да се случи такова нещо?
Първото, което правя, е да се пресегна към Аполон, да го хвана с треперещите си пръсти и да допра лицето му до кожата си - гореща, суха - като изцеляващ компрес; той веднага се сраства с мен и ми връща свободата и наглостта, връща ми самия себе си.
- Защо направи това? - произнасям тромаво думите с грапавия чужд език. - Ти ли ме вмъкна тук? Ти ли беше?
Беатрис въздъхва.
- Исках да те видя без глупавата ти маска.
- Не си мисли, че аз сега... Че съм ти задължен с нещо... Че няма да те отведа.
- Просто исках да видя лицето на човек, който с такава увереност дрънка такива отчаяни безумия.