- Безумия?!
- Както и предполагах, ти се оказа детенце.
- Млъквай! Откъде знаеш на колко години съм?!
Тя свива рамене.
Извън стъкления куб бушува пламък. Дяволската техника се е разгоряла и по никакъв начин няма да се укроти. Понякога през лещата на вихрещия се въздух, като през водопад, се вижда проходът към цеха, където всички тези нещастници правеха своята украса за елха; там също има пожар. Всичко гори и всичко се разтапя, нищо не е останало.
Беатрис съзерцава огъня така очаровано, сякаш това е просто огън. Зад стъклото пламти лабораторията й, скоро цялото й дело ще изгори, а лицето й не изразява нищо.
Но ето че тя се пробужда - през стъклената пелена искат да преминат хора, същите онези, които бях взел за изпратени за моята душа дяволи. Старци, омотали главите си с безполезни парцали. Вървят, местейки своите вкочанявагци се крака, които не може да загрее дори хилядаградусова жега, опитват се да разгонят дима с неподчиняващите им се ръце. Падат, надигат се, отново тръгват.
- Беатрис... - вика слабо някой в огъня.
Защо те са готови да умрат за нея, защо пренебрегват себе си - и защо моите другари изоставиха мен? Да, аз сам им наредих да направят така, но нима моите заповеди имат такава сила? Защо не Безсмъртните напират към преизподнята, за да измъкнат оттам своя, а някакви жалки полуживи старци?
- С какво си ги омагьосала? - питам аз Беатрис. - Вещица!
Тя наблюдава разтревожено упоритите смъртници. Надига се, маха им с ръце, сякаш опитвайки се да ги прогони.
- Ти вече си ги зарибила с твоята гадост, нали? - досещам се аз. - Този препарат... Вие вече сте го създали. Вече ги подхранвате... Те всички са зависими! Те всички са твои роби...
Стягам се, допълзявам до нея, хващам я за гушата.
- Успяхте ли вече да го предадете на контрабандистите? Казвай! Той вече на черния пазар ли е?!
- Пусни ме - казва тя спокойно, даже величествено. - Пусни ме, момче. Ти не разбираш ли какво става тук?
- Разбирам всичко прекрасно! Те идват тук за дозата си! Вие тук забърквате смрадливия наркотик, друсате с него полумъртвите, пълните си джобовете, а сигурно и с Партията на живота заигравате!
- Вървете си! - крещи тя на верните си мравки. - Моля ви, вървете си! С мен всичко е наред!
- Нищо! - прекъсвам я аз. - Ние въведохме ред тук. Край с твоята фабрика. Нека дойдат... Сега всичко тук хубаво ще изгори...
- Беатрис! - едва се чува от самата пещ и в този момент една от фигурите рухва.
Огънят я обгръща, милва я със страховитата си ласка - фигурата се гърчи, върти се по пода, врещи. Поглеждам към Беатрис - тя не плаче. Аз лея сълзите си - макар и бутафорни, предизвикани от пожара, а нейните очи остават сухи.
- Ти, мерзавецо - казва ми тя. - Ти, мерзавецо, току-що уби още един човек. Днес уби двама.
- Боядисаният сам си се гътна, ако говориш за него. Някакъв инфаркт, нямам нищо общо с това. Смятай, че е умрял от старост. Давай сега да стоварим всичко върху мен!
- Боядисаният? Той си има име! Убиваш човек и дори не искаш да знаеш кого си убил!
- А какво значение има?
- А аз ще ти го кажа. Едуард. Може би ще го запомниш Той ме наричаше свое момиче...
- Пази си сополите за някого другиш!
- Казваше, че ще се оженим. Глупчо.
- Не ми пука за вашата полумъртва любов, ясно ли е? Да ти приличам на извратеняк?
Беатрис изхлипва, задавя се - сякаш съм я ударил в слънчевия сплит
- Ти беше прав. Напразно те измъкнах...
Сочно се изплювам на пода - всичко, което мисля по този повод. Тя ме е спасила, защото е проявила слабост. Сега това е неин проблем.
- Нима Морис ще бъде същата гадина като теб? - кой знае защо ме пита тя после.
-Кой?!
- Такава гадина и такъв идиот... Такъв заблуден нещастен идиот... Как смееш да си помислиш, че търгуваме с лекарството? Че дори за миг сме възнамерявали да търгуваме с него?!
- Аха! Значи тук няма никакъв грип, нали? Ти блъфираше! - тържествувам аз. - Вие сте го създали, създали сте този шибан препарат! Всичко е правилно! Всичко, което направихме, е правилно!
- За доза... - Тя не може да откъсне поглед от пламтящото тяло вретено, докато то не спира да се върти. - Мислиш, че искаме да им продаваме това лекарство по дози? За да спечелим повече, така ли? И тези хора са се хвърлили в огъня заради наркотика?
-Да.
И тя изведнъж ми залепва шамар - само че бузата ми е под композитна броня, под чужда мраморна кожа и аз не усещам нищо. Хващам изсъхналата й ръка, като по навик извивам китката. Прошарените коси се завихрят, заплитат се.
- Те се опитват да спасят мен! Мен, а не себе си! Мен, а не лекарството!
- Нека опитат! Жалко старческо...