- Жалко?! - Беатрис издърпва ръката си. - Какво право имаш да ги наричаш жалки?! Ти, дрипльо, вандал, страхливец с маска - ти си жалък, а не те!
Стоим един срещу друг. Отблясъците играят върху лицето й и сякаш наливат кожата й с младост - сребърната грива е разрошена, избръснатите слепоочия я карат да прилича не на азиатка, а на ирокезка. В личното й досие пише, че е на осемдесет и една години; нашият акселератор вече я е докарал до биологическата й възраст, но сега, под въздействието на анабола на яростта, тя е забравила това.
- Тези хора са най-смелите от всички, които съм срещала! - лае тя срещу мен. - Най-силните! Да се разлагаш жив! Да се окажеш човек и заради това да бъдеш осъден на смърт от собствената си държава! Мръсна касапска държава!
- Лъжеш! Те сами правят Избора! Европа им дава възможност...
- Европа! Най-хуманното и справедливо общество, нали? Та тя носи същата маска като теб! А под маската е същата такава гнусна муцуна! Това е твоята Европа!
- В Европа всички се раждат Безсмъртни! Няма защо да прехвърляш вината върху нас! Ние просто изпълняваме Закона, когато не искате да го изпълнявате вие!
- А кой е измислил такъв Закон! Кой е измислил да се дава на хората такъв сатанински избор? Ако поне ни екзекутираха веднага - но това ще бъде безчовечно, нали?! И на нас ни дават отсрочка, убиват ни бавно, карат ни да се мъчим... Знаеш ли какво е това старост? Какво е да се събудиш с паднал зъб в устата си? Да изгубиш косите си?
- Не ме интересува всичко това! - казвам аз.
- Да престанеш да виждаш онова, което е далеч, а после и това, което е близо, а накрая изобщо да ослепееш? Да забравиш вкуса на храната? Да чувстваш как силата изтича от ръцете ти? Знаеш ли какво е, когато всяка крачка ти се удава с болка? Знаеш ли какво е да си пробит чувал с гниещи вътрешности? Какво се мръщиш? Боиш ли се? Боиш се от старостта?
- Млъкни!
- Тя те изяжда... Лицето ти се превръща в отвратителна карикатура на онова, което си бил като млад, а мозъкът ти - в изсъхнала корава гъба...
- Твоята старост не ме интересува, ясно ли е?!
- Моята?!
Беатрис хваща ципа на своята работна престилка и го дърпа надолу. Смъква неловко пуловера си и се оказва до мен само по корсаж; бяла тъкан върху потъмняла посърнала плът. Кожата виси уморено, пъпът се е плъзнал надолу. И самата Беатрис, разсъблякла се пред мен, се смалява, прегърбва се, сякаш престилката е поддържала гордата й осанка, сякаш тя наистина не е човек, а насекомо и вместо скелет е имала броня, бронята на престилката. А под нея има старо меко тяло.
Наблюдавам я омагьосано, с ужас.
Тя сваля от себе си корсажа, двете безформени гърди се изливат към мен, кафявите разлели се зърна гледат надолу.
- Какво правиш?
- Ето какво е останало от мен! Гледай! Ти отне младостта ми! Моята красота! Ти и такива като теб! И теб това не те засяга?
Беатрис пристъпва към мен и аз се притискам към стената.
- Нали ти ме дебнеш? Ти не ми даваш да се излекувам! Ти искаш смъртта ми! Защо това не те засята?! Това не е моя, това е твоя старост!
- Недей - моля я аз.
- Докосни я! - Вещицата пристъпва към мен.
- Недей!
- Гнусиш се? Знаеш ли колко красива беше тя по-рано? Само преди седем години! Каква бях аз цялата? Какви бяха тези ръце? - Тя протяга към мен пръстите си в пергаментова кожа. - Какви оди пееха мъжете в краката ми? - Погалва се по спаруженото бедро. - Къде отиде всичко? Старостта ме изяжда, изяжда ме от сутрин до вечер! Нищо не помага! Кремове, спорт, диети! Всички тези средства са законни, само че кой знае защо безполезни!
- Ти сама си направила Избор!
- Не съм правила никакъв избор! При мен нахлуха посред нощ извиха ми ръката и ми инжектираха акселератора, това е всичко!
- Не може да бъде... Това е нарушение на процедурата... Те са били длъжни... - неуверено възразявам аз.
- Те ми отнеха младостта и красотата и не ми оставиха нищо в замяна. Но най-важното -отнеха ми детето!
- Детето?
Тя стои разголена пред мен с поглед, обърнат към миналото; стените на камерата започват да се нагряват, усещам това с гърба си. Колко още ще издържи? И въздухът е на свършване... Върху шията, върху гърдите на Беатрис се събират капки пот, само напудреното й лице не диша, то е по-свежо като моята маска.
- Биха ми упойката си и ме зарязаха. Мислех си, че всичко това ми се присънва. Че е кошмар - сякаш някъде плаче детето ми, а аз го търся и не мога да го намеря. Искам да се събудя и да му помогна, но не мога. А когато се събудих...
- Ти си имала дете?!
- ...осъзнах, че това не е било сън. Него го нямаше. Морис. Моят син. Още не вярвах, надявах се, че съм сънувала кошмар, отидох при съседите. Питах ги дали моят Морис не е при тях....