- Ти си се размножила незаконно? Не си декларирала бременността си? - сега всичко си идва на мястото.
- Той беше на два месеца. Плачеше наистина, молеше ме да го намеря, да го върна... А аз спях. Отнеха ми го. Вие ми го отнехте! Отнехте ми всичко! Младостта, красотата, сина!
- Ето значи каква е работата...
Изправям се; в ушите ми бучи, по ръцете ми тече ток, душата ми е изтръпнала от ярост и омерзение.
- И сега него го възпитават да стане същия главорез като теб! Същия кастриран мерзавец! Същото куче на каишка...
- Ти знаеше ли?
- Такъв мръсник! Моето момченце... - продължава тя като опиянена.
- Ти знаеше ли?! Казвай, кучко! Знаеше ли какво ще стане с него, ако те хванат с незаконородено дете?! Знаеше ли, че ще го дадат в интернат?! Че всички незаконородени ги взимат в интернати?! Знаела си, нали? Знаела си, че ще го направят Безсмъртен!
Иска ми се да я ударя - без милост, като мъж - в скулата, да изкривя плоския й нос, да я изритам в бедрата.
- Знаеше какво го чака в интерната, нали?! Знаеше и въпреки това не декларира бременността си! Ти си обрекла своя Морис на това - и си знаела, че го обричаш!
Беатрис зиморничаво се загръща, скрива от мен зловещата си гръд, свива се. И пламъкът зад стените на куба спада - сякаш тя го е захранвала със своята ярост, а сега е изгоряла цялата заедно със своята лаборатория.
- Защо?! Защо си го родила незаконно? Защо не си направила Избора, докато си била бременна?!
- Какво ти влиза в работата?
- Ти си можела да останеш с него! Ако си декларирала бременността навреме, един от вас - ти или бащата на Морис - би могъл да остане с него цели десет години, а вторият -завинаги! Ти сама си виновна за всичко! Защо не си декларирала навреме?!
- Той си отиде! Той ме изостави веднага щом узна, че съм бременна! Изчезна!
- Трябвало е веднага да направиш аборт!
- Не исках. Не можех. Не можех да убия детето му. Надявах се, че той ще се върне...
- Идиотка!
- Млъкни! Аз го обичах! За първи път се влюбих истински в мъж - за седемдесет години! Не можеш да ме съдиш! Откъде знаеш какво е това любов! Та вие всички сте кастрати в това отношение!
- Е, да... - съгласявам се аз. - Ние всички сме кастрати в това отношение. А ти си просто курва, ето каква си. Безполезна уродлива курва. И ти сама си осъдила сина си. Любов!
Набутай си тази любов в набръчканата суха...
- Мислех, че той ще се върне... - шепне тя. - Ще пожелае да види сина си...
- И какво, твоят боядисан герой, който току-що се гътна пред очите ти?
- Ед? Не... Запознах се с него, когато вече бях тук... Преди година... Той няма нищо общо...
- Уличница - отсичам аз.
Тя не спори, не се съпротивява. Попаднал съм в болното й място, в слънчевия сплит, изкарал съм й въздуха, изкарал съм й свитки от очите. Тази стара кучка знае, знае, че сама си е виновна. Знае, затова капитулира. Сега може да късат парчета от старото й кисело месо, тя дори няма да вдигне глава. Нея я интересува само едно.
- Вие имате разлика... Във възрастта, нали? Но може би ти си го виждал там? Ти нали си съвсем млад, а? Може би си го виждал там? Може би сте били в един интернат? Момче на осем години с дръпнати очи, Морис?
Излизаното от пламъка стъкло на камерата се е окадило, почерняло и аз виждам в него своето лице. Мраморните къдрици, черните бойници на очите, благородния гръцки нос.
- Ето защо си ме измъкнала от огъня! - най-накрая осъзнавам аз.
Свалям маската на Аполон, сега доброволно, и се усмихвам. Усмихвам се на Беатрис Фукуяма толкова широко, колкото позволяват болягците ме мускули на лицето; толкова широко, колкото могат напуканите ми устни.
- Ето - казвам й аз. - Гледай. Искаш да го видиш още веднъж, преди да пукнеш? Тогава гледай мен. Като порасне - ще бъде като мен. Ние нали всичките сме еднакви.
И тя гледа. Брадичката й се тресе. Огънят и яростта са си отишли от нея и нищо повече не е останало.
- Когато той излезе от интерната, ти вече ще си пукнала. Ще се разминете. Но нищо. Имаш право на едно обаждане, казали ли са ти? Всички имат. Но ти може и да не се обаждаш. Ти вече си виждала мен, а на твоя Морис изобщо не му дреме. Той така или иначе не те помни. На двегодишна възраст те са просто парче месо.
Най-накрая ми се удава да я докарам до сълзи.
- Реви! - казвам й аз. - Реви колкото си искаш! Реви по-силно, а аз може би ще ти разкажа какво правят там с нас! Как наказват вашите деца за вашата мерзост! Как си плащаме за вашата кучешка любов!
И тя ридае с глас, отпуска се безсилно на пода и ридае безспирно, а пожарът в лабораторията й угасва.
- Прости ми... - ломоти тя между хлипанията си. - Прости ми... Ти си прав. Това е моето наказание. И това, че Едуард умря, и това, което вие направихте с моята работа... Заслужила съм си го.