- Върви по дяволите!
Но сега, когато тя е угаснала, аз прегарям. Казах й всичко, което трябваше, изпепелих я и изпепелих лабораторията й, и себе си също изпепелих. И изведнъж чувствам нещо много неуместно за отношенията ни с Беатрис - вина.
Та нали тя не ми е майка, казвам си; тя просто е една нещастна чужда ми старица. Протягам й ръка.
- Приготви се. Тръгваме.
- Как се казваш?
- Джейкъб - отговарям й не веднага.
Тя се изправя, закопчава се бавно, изтощена.
- Мина половин час, а аз все още съм жив - отбелязвам. - Къде е шанхайският ти грип?
- Нямаше грип - произнася приглушено Беатрис. - Надявах се, че това ще ви спре.
- Разбира се, че не е имало. Не биха ни изпратили на такава задача. Но препарата го имаше, нали? Доза живот дневно, за да се вербува армия от ходещи мъртъвци и да се цоцат от тях пари?
- Ние не сме възнамерявали да го продаваме, Джейкъб. Нямахме право да търгуваме с него.
- О, със сигурност.
- Нямахме право да раздробяваме спасението на дози. Лекарството трябваше да се взема еднократно, да бъде лесно за използване... И лесно за производство. Тези, които щяха да започнат да го произвеждат, не трябваше да зависят от нас... Една лаборатория, трима души... Ние знаехме, че сме уязвими.
- Обучили ли сте още някого? Натоварили ли сте някоя партида?! Запазили ли сте рецептата?! Отваряй! Излизаме!
Беатрис се подчинява - дава команда и вратата се плъзва нагоре. В лицето ме удря жега, задушлива жега, парещи сажди като черен пух.
- Не успяхме да довършим работата си. Няма никакво лекарство, Джейкъб.
- Не може да бъде!
- Остават ни още няколко години, докато достигнем до успеха... Оставаха ни няколко години.
- Лъжеш.
Натъквам се на разтопила се буца; в нея няма нищо човешко, макар преди половин час да беше крещяла „Беатрис“. Заобикалям я.
- И защо твоите старци напираха да влязат тук?! Ако няма лекарство и няма да има още няколко години... Те тогава вече ще са измрели като мухи! Защо да изпреварват събитията?! Ти и тях ли ги лъжеше? Обещала си да ги спасиш, ако те спасят теб?
- Ти не разбираш ли?
- Не, по дяволите!
- Те знаеха, че няма да успея да им помогна. Знаеха, че всички са обречени. Едуард знаеше и Грег, разбира се... Онзи в инвалидното кресло. Но аз може би щях да издържа до деня, в който щях да получа формулата... Тези жалки старци... - Тя поглежда към друга купчина парцали, воняща на изпечено месо. - Навярно си мислеха, че си струва да умрат, за да може някого другиш някога да получи шанс.
Излизаме в цеха за играчки - напълно изгорял, черен. Под бутонките ми се плъзга разтопено и сгъстило се стъкло - играчките за елха са се превърнали в това, което и би трябвало да си останат. Беатрис се изгаря от нещо и изстенва - повдигам я на ръце и я пренасям през димящата локва.
- Нищо няма да ти направят. Онези, които ме изпратиха тук... Те просто искат да работиш за тях.
Защо й казвам това? Тя не иска да я съжаляват, но кой знае защо изпитвам именно жалост. Тази нейна история - за двамата глупави старци, които се опитват да изпреварят смъртта в предварително изгубена надпревара... И ето че се появявам аз и ги изхвърлям от състезанието.
Те нали не бяха успели да направят нищо. И сега вече няма да успеят. Ако тя говори истината... Единият от нейните сподвижници вече се вкочанява, другият е в кома, а на нея самата са й останали две-три години; ако сега я пусна, тя просто ще ги изживее в мир и вече няма да навреди с нищо. Прогонвам от себе си тези мисли, но те с жужене се връщат отново и отново.
Хващам Беатрис за ръката.
- Но ако не продавате... Какво тогава сте мислели да правите с този ваш препарат? Да го произвеждате за Партията на живота?
- Ние изобщо не сме възнамерявали да го произвеждаме.
Спомням си за последната ми среща с Шрайер. Думата на старица с прекършен гръбнак против думата на сенатора; на кого да повярвам? Може ли той да ме измами? Да преувеличи опасността, за да се усъмня в задачата си? Може. Задължен ли съм му все още в такъв случай.
Да. Обаче...
- Ние щяхме да сложим формулата на лекарството в мрежата. Общодостъпна.
- Какво?
- За да може всеки да си го разпечата с молекулярен принтер. Никой не би трябвало да печели от такова нещо. Никой не бива да го чака и да умира, без да го дочака...
Притъмнява ми пред очите.
Тя не иска да запази рецептата в тайна. На нея не са й нужни пари. Не са й нужни слуги. Иска да раздаде панацеята на всички. Да изкълчи най-фино настроения механизъм, който управлява нашите инстинкти, позволявайки ни да останем хора. Да спаси всички и да унищожи всички.