Стийв Темпъл затвори очи. Машината трепна — бутони, лостчета, платина и виолетови клавиши се стопиха като разтворени в киселина. Тя изчезна, но след секунда отново беше тук, блестяща и твърда под пръстите му. Върна се, за да напечата с пълна скорост като че ли обзета от паника:
— Имам съвсем малко време, за да ви запозная с моето съобщение, а трябва да ви дам куп разяснения. Но всяка дума в повече е загубена секунда и под диктатура като тази на Кракен може да е фатална. Затова ще ви дам фактите в суров вид. Но най-напред ми дайте сведения за вас, точната дата и други полезни подробности. Аз трябва да знам. Ако не можете да ми помогнете, ще се опитам да наглася машината за друго време… Отговорете, моля ви!
Стийв обърса потта от челото си.
— Име: Стийв Темпъл. Професия: писател. Възраст: двадесет и девет години. Дата: понеделник, вечер, десети януари 1967 година. Трябва да съм луд.
Машината веднага отговори:
— Чудесно! Попаднала съм точно на критичната линия. Много може да се направи преди вторник, 14 януари от вашата година. Но сега трябва да спра. Пазачът идва с Кракен. Отвеждат ме на съд. Смятам, че вечерта ще произнесат присъдата. Утре вечер отново ще вляза във връзка с вас. Бъдете тук!
Това беше всичко.
Машината си стоеше все така блестяща и мълчалива. Темпъл се опита да натисне клавишите — те не помръднаха. Стана, лапна последната цигара, но забрави да я запали. Потърси шапката си, откри, че все още е на главата му, и обзет от внезапна паника, излезе от стаята.
Разходи се из парка. Има нещо успокояващо в това, просто да гледаш звездите, хората, корабите във водата. Вървя, докато почувства, че ще падне от умора. Страхът го напусна и той се прибра у дома си.
Съблече се, без да пали лампата и се мушна в леглото. Стар номер.
„Съжалявам, не е Хари. Името е Елен Абот. Година 2442. Съжалявам, не е Хари.“
Потръпна. Сякаш без никаква причина някой го беше халосал по главата, с такова чувство се събуди на другия ден. Стаята изглеждаше пълна с живот, с движение като че ли някой беше влязъл, навел се над него, казал думите и изчезнал точно в момента, когато Стийв отвори очи.
Докато се обличаше и оправяше стаята си даваше вид, че се интересува от всичко друго, но не и от машината. Не беше лесно. Мота се колкото може повече време, накрая излезе неохотно да търси работа. Спря отвън и се ослуша. Никакъв звук, освен неговото собствено дишане.
Трябва да бе вървял много, краката му се бяха подули. Беше говорил на стотици хора и стотици пъти му отказваха…
Странно, за първи път бързаше да се прибере в тази или в коя да е друга стая. Отвори външната врата и с наведена глава се заизкачва по паянтовите стълби. Изведнъж, по средата на пътя се спря и повдигна глава, напрягайки слух. Чу се звукът от клавишите на машината и едно съвсем леко иззвънтяване, бързо като ударите на сърцето му.
От години не беше взимал стълбите по четири, сега отново го направи.
Затвори след себе си вратата и бавно, като сомнамбул, прекоси стаята. Замря пред машината, слушайки равномерното й потракване.
— Добър ден, Стийв Темпъл!
Вкамени се, стиснал зъби до болка. Пръстите му нерешително докоснаха клавишите. След това се отпусна и всичко стана лесно.
— Добър ден, Елен. ДОБЪР ДЕН, ЕЛЕН!
След като контактът беше осъществен, Темпъл описа в основни линии живота си. Както при много хора, следваха една след друга мъчителни и бедни години: нощи, прекарани в очакване някой да отвори вратата, да влезе и стане негов приятел. Никой никога не идваше, освен хазяина, хленчещ за наема. Единствените му приятели живееха в книгите, някои от тях бяха изскочили от неговата пишеща машина. Това беше всичко.
— Стийв, вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам, за да променя бъдещето. Ако решите да ми помогнете, ще получите подробни разяснения. Моят баща беше професор Абот, сигурно сте чували за него. О, колко съм глупава! Как ще сте чували за него, та нали сте умрял преди 500 години.
Стийв преглътна.
— Благодаря, чувствам се съвсем жив. Продължавайте.
— Това е парадоксът. За вас аз още не съм се родила, а за мен вие сте мъртъв и погребан от пет века. Но бъдещето на целия свят зависи от нас двамата и най-вече от вас, ако, разбира се, се съгласите да действате в наша полза. Стийв Темпъл, трябва да ми вярвате на всяка дума. Не мога да очаквам, че ще ми се подчинявате сляпо, но на вас ви остават не повече от три дни, за да се решите. Ако се откажете в последната минута, всичко, което бих ви казала, ще е напразно. Уверявам ви, че говоря сериозно. Трябва да ви поверя изпълнението на една задача.