Темпъл прочете изречението, което последва, и всичко в него помръкна. В стаята стана студено. Стоеше неподвижен и гледаше оформящите се думи.
— Трябва да ви поверя една задача — не за мен, а за всички нас в бъдещето…
…Отвори вратата и пое гъстата, студена мъгла.
Мислеше за някои неща и се страхуваше да не ги забрави! Елен, машината, бъдещето. Не трябваше да забравя. Никога. Там на стената висеше снимката на Ж. Х. Маккракен — добре гледано лице, розови бузи, бяла коса. От фамилното име щеше да изчезне „мак“. „Момчето“ имаше приятен вид на човек, който обича жена си и децата си, Маккракен беше човекът, когото той трябваше да убие. Ето това не биваше да забравя.
Спомни си и нещо друго — първите думи, които той, макар и несъзнателно, напечата предната нощ на машината:
„Настъпи денят, когато всеки човек, достоен да носи това име, трябва да се притече на помощ на…“
Бъдещето!
Мъглата се разпръскваше бързо, повличайки мрака. Разсъмваше се.
Един автобус, промъквайки се между меките очертания на хълмовете Грифит, откара Стийв Темпъл до просторните зелени поля, описани така живо от Елен Абот.
Вървеше самотен. Там горе, където годините се губеха в мъглата, ще идват хора, говорещи и живи, в огромния дворец на един диктатор. Сгради с прозрачни стени ще издигат към небето въздушните си извивки. Навсякъде ще се чува музика, нежна и мелодична, излъчвана от високоговорители, разпръснати по дърветата из хълмовете и долините; междупланетни кораби ще прелитат във въздуха, подобни на съновидения.
Това — след 500 години…
Темпъл се изкачи на върха на най-високия хълм и затваряйки очи, се остави да проникне в него спокойствието на природата. Точно тук една жена, наречена Елен Абот, ще бъде затворена на последния етаж на кристален дворец. Виолетови клавиши тихо потракваха под пръстите му и неговото послание преминаваше през пет века, за да стигне до нея.
Бъдещето беше толкова осезаемо, че той протегна ръка, почти докосвайки го. В ръката му, мачкан от вятъра, беше листът хартия от техния недовършен среднощен разговор.
Над това лъчезарно бъдеще тегнеше заплахата на Кракен, унищожаващ всичко по своя път. Кракен, четвъртият от династията, човекът с бледо и меко лице, който държеше здраво света в ръцете си и не желаеше да го освободи.
Стийв се замисли — беше стигнал дотам, да ненавижда човек, когото не познава, с когото можеше да се срещне само косвено. По дяволите! Това беше най-невероятното нещо — да се бориш срещу един човек, да се опитваш да го премахнеш през вековете! Кой би предположил, че на един затворен, саможив човек като него ще се предостави възможността да спаси света?
Елен му беше разказала много неща. Стийв прочете отново текста:
— Татко и аз работихме като луди над идеята за времето, защото ни се струваше, че това е единствената сила, способна да изкорени диктатурата на Кракен. Ние се опитахме да стигнем във времето до критичната точка, когато е било най-лесно да се унищожат неговите предшественици. Кракен създаде закон, забраняващ изследванията в областта на времето, с право страхувайки се от тях. Той разбра с какво се занимава баща ми. В деня, когато го екзекутираха, аз бях арестувана, но нашата работа беше завършена. Взех машината в килията си под претекст, че ми трябва за описание на изобретението.
Стийв се намеси:
— Защо точно пишеща машина?
Тя му обясни:
— Татко искаше лично той да се върне в критичната точка, за да е сигурен, че работата… че убийството ще бъде извършено наистина. Но опитите с плъховете бяха… да речем, неприятни. Няколко плъха се върнаха разкъсани, някои без глава, без тяло, а някои въобще не се върнаха. Така и не разбрахме защо, но във всеки случай беше ясно, че не можем да рискуваме да замине баща ми. Пътуването във времето не беше възможно. Някой от миналото трябваше да изпълни задачата вместо него безвъзмездно, вярвайки ни на всяка дума.
— Някой, който се казва Темпъл?
— Да. Ако може да го направи, ако иска да го направи, ако е твърдо убеден, че бъдещето зависи от него. Убеден ли сте, Стийв?
— Не знам. Струва ми се, че съм, но…
— Опитахме се да се свържем с вас по радиото, Стийв. Щеше да ми е по-леко да ви убедя, говорейки с вас. Но четвъртото измерение разрушава херцовите вълни, така че не можеше да става и въпрос за това. Металът е много по-устойчив от плътта или вълните. И именно от този факт се роди идеята за пишещата машина. Това беше последната възможност, която можехме да използваме.
Стийв знаеше останалото наизуст. Тази машина, автоматична и компактна, беше точно копие на нейната. Тя отново му говори за Кракен. Масови убийства на невинни хора, заробване на милиарди. Страниците завършваха с думите: