Тя му изложи в общи черти плана за действие. Утре вечер Ж. Х. Маккракен щеше да бъде в бюрото си в Лос Анжелос, за да уточни подробности преди отлитането си за Вашингтон. Той не трябваше да излезе жив от кабинета. Синът му, който щеше да го придружава, също не биваше да излезе жив оттам. Те трябваше да умрат.
— Добре ли ме разбрахте, Стийв?
— Да. Имам пистолет.
— Има ли нещо, което да не ви е ясно?
— Елен, от време на време имам моменти на амнезия. Първата нощ спах и когато се събудих, бях забравил. Не искам да ви забравям, Елен. Защо става така?
— О, Стийв, вие още не сте разбрали всичко. Времето е нещо твърде странно за вас. Бъдещето се оформя от обстоятелствата така, както мъглата пада или се вдига в зависимост от вятъра. Има две Елен Абот, но само едната познава Стийв Темпъл. Когато става нещо, което я заплашва, вие я забравяте. Контактът с времето, макар и минимален, предизвиква колебания в течението му, затова имате внезапни пристъпи на амнезия.
Той повтори:
— Не искам да ви забравям. Аз направих това досега, надявайки се, че ако убия Кракен, ще спася живота ви, но…
— Стийв, ако Кракен бъде отстранен, автоматично ще се роди един нов, свободен свят. Там ще живеят същите хора, но те ще пеят. За тях името Кракен няма да означава нищо. И милионите, които той е унищожил, ще възкръснат за нов живот. В този свят аз няма да си спомням за вас, Стийв, няма никога да съм ви срещала. Ще забравя, че сме говорили до късно през нощта и въобще, че някога съм искала да конструирам подобна пишеща машина. Това ще стане утре вечер, Стийв, когато убиете Маккракен.
Тези думи го ужасиха.
— Но… Аз мислех…
— Не искам да ви лъжа, Стийв. Мислех, че си давате сметка какво ще стане утре и че това ще бъде краят.
— Надявах се, че ще намерите някакъв начин да дойдете при мен в 1967 година или да ми помогнете АЗ да дойда във вашето време — ръцете му трепереха.
— О, Стийв, Стийв…
Усети, че му прилошава. Нещо стягаше гърлото му, задушаваше го.
— Стана късно и пазачът пристига за проверка. Най-добре е сега да си кажем за последен път довиждане…
— Не, моля ви, Елен. Чакайте! Утре…
— Утре ще бъде много късно, ако убиете Маккракен.
— Имам план. Ще стане, знам, че ще стане. Ще мога да говоря още веднъж с вас, Елен.
— Добре. Знам, че е невъзможно, но до утре вечер. Дано успеете. Дано успеете и лека нощ.
Машината спря. Тишината сграбчи Стийв. Стоеше оглупял пред масата, клатеше се на стола, подиграваше се със себе си.
Е, добре, винаги можеше да се върне и се разхожда в мъглата. Имаше много мъгла. Тя се движеше до него, зад него, пред него и никога не говореше. Погалваше го от време на време, като че ли го разбираше. Щеше да се разхожда цяла нощ, да се прибере у дома, да се съблече в тъмнината и да легне, мислейки да не се събуди никога. Никога.
„Ще забравя, че сме говорили толкова неща. Няма да си спомням за вас, Стийв.“
Петък, 14 януари следобед. Стийв Темпъл прибра пистолета във вътрешния джоб на изтърканото си яке и закопча ципа.
Останеше ли Маккракен жив, Елен Абот щеше да изчезне — очакваше я газовата камера.
Трябваше така да убие Маккракен, че да може още веднъж да влезе в контакт с нея, преди Времето да се е променило завинаги. Повтори още веднъж думите, които щеше да й каже.
Тръгна с бързи стъпки.
Имаше чувството, че тялото, с което се придвижва, не е неговото, а нечие чуждо. Като че ли носеше нов костюм, тесен, дебел за топлото време. Очите му, устата, всичките му мускули бяха опънати. Но когато тръгна, всичко се разтопи.
Той изправи рамене, което не беше правил от години, и сви ръцете си в юмруци. Оръжието в джоба му го караше едва ли не да се самоуважава, знаейки, че ще промени хода на времето. Дишаше с пълни гърди. Сърцето му се мяташе, готово да експлодира. Вървеше с гъвкава и бърза крачка. Вече беше четири часът следобед. Непознати сгради се сменяха пред него, но той следеше само номерата им. Продължаваше да върви механично, чувствайки, че ако спре, краката му няма да се подчиняват повече.
Ето я най-сетне и улицата.
Почувства се зле, мозъкът му се блъскаше в стените на черепа, нещо стягаше гърлото му. Денят беше спокоен, но бурята като че ли беше надвиснала във въздуха. Помисли си, че не бива да се случва нищо, което да попречи на плана му. Нищо. Свърна в уличката до един сервизен вход, отвори вратата и влезе.