Задържайки дъх, Стийв отвори вратата.
Тя беше там! Пишещата машина си стоеше все така!
Стийв затръшна вратата, заключи я и се хвърли към машината, като викаше и печаташе едновременно:
— Елен! Елен Абот! Елен, направих го! Свърши. Още ли сте там?
Тишина. Гледаше белия лист, ужасно белия лист и кръвта му биеше до болка във вените. Стори му се, че е минал цял век, докато клавишите на машината най-после се задвижиха.
— О, Стийв, вие успяхте! Вие го направихте за нас. Не знам какво повече да кажа. Вие дори няма да получите благодарността, която заслужавате. Не мога дори да ви помогна, а така искам да го направя! Нещата вече се променят, топят се като восъчни фигури, отнасяни от течението на Времето…
— Останете още малко във връзка, Елен, моля ви!
— Преди времето беше наше, Стийв. Сега не мога да спра материята и Времето, които се променят. Това е все едно да се опиташ да спреш звездите.
На окъпаната от светлина улица спря една кола. Чуха се викове, затръшна се някаква врата. Хората на Маккракен идваха да търсят Стийв Темпъл. Може би с пистолети…
— Елен, едно последно нещо. Тук, в моето време, някъде живее ваша родственица. Къде, Елен?
— Не си причинявайте болка, Стийв. Нима не разбирате, че това няма да ви послужи!
— Моля ви, отговорете ми. Някой, на когото ще мога да говоря, някой, когото ще мога да виждам. Отговорете ми, къде?
— Синсинати. Името й е Елен Ансон. Но…
В коридора отекнаха тежки стъпки. Чуха се приглушени гласове.
— Адресът е: 6687, улица К…
Времето им почти свършваше. В другия край на града Маккракен постепенно издъхваше, а тук всеки слаб удар на сърцето му се пренасяше върху Елен и Стийв.
— Стийв, Стийв, аз…
Тогава той изпрати своето последно съобщение. Това, което искаше да й каже от толкова много време, то извираше от дълбочината на цялото му същество. Вратата се огъваше от ударите, но все пак успя да го изпрати в отчаянието на последните секунди:
— Елен! Елен! Аз ви обичам! Слушайте, Елен! Аз ви обичам! Не си заминавайте сега! Не си заминавайте!
Той продължи да печата, повтаряйки непрекъснато същите думи и плачейки като дете. Гърлото му отказваше да говори, но той продължи да печата…
…Докато клавишите омекнаха, разтвориха се и изчезнаха, докато прекрасната, бляскава и твърда машина изчезна, а пръстите му пропаднаха през пространството върху празната маса…
И когато разбиха вратата, той продължаваше да плаче…