Основна функция на капиталиста се явява съкращаване на промеждутъка между началото на производствения процес и продажбата на готовата продукция. Чрез отклоняване на труда от непосредственото производство към създаване на стока, което позволява увеличаване на производителността, богатството на народа се увеличава. Ефикасното управление на стоката зависи най-вече от съществуването на ефективна обменна система. Монетаризирането на икономиката по време на индустриалната революция предоставя именно такава система на обмен, при която парите могат да се пестят и да бъдат трансформирани в капитал — и обратното. Формирането на капитала е ключовото, логистично решение за мобилизирането на човешките ресурси за развитието на една модерна манифактурна индустрия. Онова, което Смит първоначална пренебрегна — капиталното натрупване на средствата за производство — започна да става все по-важно, успоредно с нарастването на изискванията за все по-прецизни и „рафинирани“ средства за производство.
И така, капиталистите предоставиха нужния капитал, а работниците — нужния труд. Само комбинирането на тези два фактора можеше да доведе до увеличение на производителността, а оттам и на богатството. При прединдустриалното общество икономическите продукти бяха резултат на „лично, самостоятелно производство“ и стояха извън системата на обмен. След това и по време на индустриалната революция ключовата производствена активност става заетостта в модерния смисъл на думата. Номер „едно“ в икономиката става платеният труд.
Хората с готовност се „мъчат и потят“ в процеса на труда с цел да задоволяват „нуждите, потребностите и желанията на живота“. Смит решава, че хората така или иначе ще търсят начин да намаляват това усилие и така „даже обикновените работници“ естествено „ще насочат вниманието си към намиране на по-лесен и достъпен начин да упражняват този труд“. Естествено, оттук следва изобретателността и подобряването на качеството на машините, както и разделението на труда като естествен и необходим процес.
Последствията от „разделението на труда“ се изразяват в зависимостта между хората по отношение „нуждите и удобствата на живота“ в едно по-сложно общество. Именно чрез разделението на труда усилията им са по-специализирани, по-краткотрайни и по-ефективни. Ползата от ползването на машини насърчава изобретателността и увеличаването на производството. Последното се оценява като полезно за цялото общество, но е резултат от кумулативния ефект на индивидуални усилия. Интересно е, че Смит не вижда, че разделението на труда повишава квалификацията на работниците — той не мисли, че това е въпрос на лична гордост. Подходът му е изцяло утилитарен.
Смит е изпитал значителни трудности при опита си да обясни как се е появило разделението на труда и как е залегнало то като „принцип“ в естествената независимост, но и взаимозависимост между човешките същества. Разделението на труда едновременно произхожда и подтиква въпросната взаимозависимост, но тя няма да действа, ако хората разчитат на своята доброжелателност, а не на личния си интерес. Чрез търгуването и обмена, който произтича от него, индивидите могат да получат нужната им помощ чрез ангажирането си с нуждите на други. Разделението на труда, следователно, се появява от човешкия стремеж да „продава, обменя и купува едно нещо срещу друго“, а не толкова „да проявява човешка мъдрост в този процес“. Иначе изолираният индивид трябва да разчита на други да го осигурят с онова, което му е нужно, и трябва да се пазари с тях, за да го получи. Така различните форми на социална зависимост конфронтират индивида само като средство за задоволяване на частните му нужди — като някаква външна необходимост.
Разделението на труда за Смит стига дотам, докъдето позволява пазарът. Вярно е, че разделението на труда увеличава производителността, но тя пък стига до свръхпроизводство, защото онова, което клиентът иска и може да консумира, си има своите граници. Натрупаните излишества ще се ползват за обмен срещу труда и стоките (продукцията) на други членове на обществото.