Маркс различава постоянен от променлив капитал. „Тази част от капитала, която се представя от средствата за производство — суровини, допълнителни материали, инструменти — в процеса на производството не претърпява количествени стойностни изменения. Аз, следователно, го наричам постоянен капитал. От друга страна, онази част от капитала, представляващ трудовата сила, в процеса на производството променя своята стойност. Тя освен че произвежда собствената си стойност, произвежда и нещо допълнително, свръхстойност и от постоянна се изявява като променлива величина. Аз я наричам «променлив капитал».“11
Необходимият труд е онова, което капиталистът трябва да заплати като заплати и то е еквивалентно на труда, нужен да се задоволят нуждите на работника и семейството му. Допълнителният труд се полага от работника в останалата част от работното му време и е идентичен с принадената стойност (свръхстойността). Оперативното отношение е съотношението свръхтруд спрямо общия труд и според Маркс то прогресивно намалява в резултат на технологическия напредък. Маркс вижда едно бъдеще, където на базата на техническото развитие, индустрията става революционна: „На първо място поради въвеждането на машини трудът става автоматичен и нещата се движат и развиват независимо от работника. Тези машини стават нещо като индустриално перпетуум-мобиле, ако не трябва да се изправят пред някои естествени пречки — слабите тела и силната воля на робите-човеци. Автоматизацията като капитал и понеже е именно капитал са превъплъщава в лицето на капиталиста с интелигентност и воля; става така, че тя се бори и влага живот и плът в борбата за намаляване до минимум на съпротивата, оказвана от гъвкавия и естествен човек“.12
По същото време с увеличаване на постоянния капитал пада нормата на печалбата. Промяната на техническия състав на капитала налага увеличаване на сумата на постоянния капитал на брой нает работник. Резултатът е концентрацията на средствата за производство в огромни мащаби. Конкуренцията между стария и по-новия капитал причинява акумулацията и концентрацията на капитала като прави „от много малки малко големи капитали“. Ако капиталистите не успеят да инвестират, те вече няма да могат да произвеждат с ефективност и ще трябва да напуснат пазара. Същевременно машините, пестящи труд и позволяващи по-голяма ефективност, причиняват спад в заетостта, а оттам и спад на приходите (заплатите) и печалбите. Това е така поради обстоятелството, че стойността на произведената стока зависи от броя на човекочасовете, разходени за производството й. Спадът на печалбите кара много производства да фалират, инвестирането в заводи и машини намалява и повече работници стават безработни. Кризата е в процес и може да спре само ако големи формирования закупят производствените средства на фалиралите фирми. Те вече биха могли да произвеждат на цени, на които огромната маса хора могат да купуват. Разбира се, Маркс е погледнал на този процес само като временно решение, защото с монополизирането на производството и липса от нужда за инвестиране ще се стигне отново да свръхпроизводство. Работниците няма да могат да купуват, защото заплатите им остават на нивото на елементарното задоволяване. Всичко това ще доведе до момент в който старата капиталистическа система, неудовлетворяваща нуждите на обществото, ще бъде унищожена чрез революция и на нейно място ще бъде изграден социализмът, а по-късно и комунизмът.
Това е марксовата версия на закон, според който спадането на печалбите ще доведе до краха на капиталистическата система. Закон, на който преди Маркс са гледали като на важен елемент на класическата доктрина. Смит го обяснявал просто — това е резултат от факта, че капиталът се натрупва по-бързо от прираста на населението. Рикардо и Мил считали, че това е последица от общия закон за намаляване на възвращаемостта. За Маркс това е демонстрация на бъдещото самоунищожение на капитализма, при който производството и заетостта се разпадат поради липсата на печалби. Според него нов цикъл, който да е резултат на появата на по-съвършени технологии, насърчаващи печалбите, е невъзможен.