2.4.2. Методология на неокласическия икономикс
Неокласическият икономикс е свързан с трима големи мислители: англичанинът У. Стенли Джевънс, австриеца Карл Менгер и най-вече с швейцареца Леон Валрас. Независимо един от друг тримата съставят онова, което наричаме модерната наука „икономикс“. Докато класическите икономисти не са обръщали внимание на търсенето и не са си представяли, че то се променя, последните въвеждат система за анализ, която събира и синтезира и търсенето, и стойността като елементи в една обща рамка. Ключовият момент в тяхната теория е потребителната стойност, оценката на поведението на консуматорите съобразно предпочитанията им и как тези предпочитания се трансформират в търсенето на стоки.
Именно концепцията за маргиналната потребителна стойност даде липсващото звено в иначе пълната теория за пазарния механизъм. Икономиксът на Валрас бе кулминацията на първата част на това движение, понеже именно той открива как да се анализира икономиката като цяло: пазара на труда, земята и стоките трябва да бъдат в едновременен и общ еквилибриум. Това понятие за общо равновесие виси над главите ни и сега, тъй като много икономисти вярват че крайната цел на всяка теория е да обясни реалността в и като състояние на еквилибриум и сигурност.
Докато класиците подчертаваха значението на недостига на земя в процеса на икономическия растеж, неокласическата позиция е друга, понеже предвиждането за „свършване“ на наличната земя не се сбъдна. Основните сили, детерминиращи икономическия растеж са вече акумулирането на капитал — феномен, за който говорихме в главата за Маркс, плюс развиването и прилагането на нови технологии. Моделът на неокласиците е отрязък от реалността, където на входа са два елемента — капитал и труд, а на изхода един хомогенен продукт. В този контекст капиталът е всеки трайно произведен продукт (стока), която се използва в производствения процес за произвеждането на друга стока (продукт).
Нека погледнем върху действието на неокласическата система по-внимателно. Неокласицизмът, или „икономиката на предлагането“ цели увеличаването на истинското производство в съответствие с търсенето, признавайки едновременно, че търсенето е базирано на потребителната стойност. Подходът предполага също, че оставена сама на себе си, икономиката се стабилизира при пълна заетост или по-скоро онова, което неокласиците са решили че е „пълна заетост“. Агентите, или бизнесмени, работници, домакинства оптимизират действията си като „хомо икономикус“, което означава, че те взимат рационални решения за възможните действия, които могат да предприемат и да следват тези действия докрай последователно. Пазарите изчистват нещата, в смисъл, че всички цени, включително цената на труда, се настройват да уравновесят търсенето и предлагането. Така става ясно защо не може да има повече предлагане или търсене от необходимото — на продукт или производствен фактор, включително труд.
Понеже икономиката е самостабилизираща се, ролята на правителството е неутрална. Всяка негова интервенция би причинила дестабилизация. От гледна точка на фискалната политика правителството или ще трябва да балансира бюджета, или да поддържа стабилно отношение между бюджетния баланс и брутния продукт, поддържайки, същевременно, неутрална монетарна политика. Политиката наистина трябва да е неутрална, понеже парите в кеш или банковите депозити по обем имат фиксирано съотношение спрямо прихода. Ако паричната наличност се увеличи по решение на централното правителство, икономическите агенти ще прехвърлят част от излишъка към финансовите активи, стоки или услуги с цел да възстановят търсенето „пари — приходи“. Други активи — като имущество и трайни консумативи — се оценяват като заместители на парите. Така увеличаването на обема на паричната маса в оборот води до увеличаване на брутния продукт, но в смисъл на цени, а не на реална продукция.