Аргументът, че повишаване на паричната наличност не води до увеличение на производството лежи върху схващането, че икономическият баланс означава пълно използване на ресурсите и, следователно, максимум производство. Неокласиците отричат позицията на Кейнс, че единственият заместител на парите са финансовите активи и че увеличаването на паричната маса влияе върху брутния продукт индиректно като намалява лихвените проценти, които могат да влияят върху инвестирането и, може би, на потреблението. Увеличението на паричната маса увеличава инфлацията, а не заетостта. Икономиката се „самостабилизира“ при пълна заетост, което означава (ползваме фразата на Милтън Фридман) „естественият процент безработица“.
Пазарът на труда действа като всеки друг пазар в смисъл, че се управлява от закона за търсенето и предлагането, доведени до баланс чрез ценови механизъм. Пресечната точка между кривите на предлагане и търсене определят истинските заплати и нивото на заетостта. Това се нарича пълна заетост, защото всеки, който иска да бъде на работа при истинското ниво на заплащане, определено от пазара, е нает. Остатъчната безработица е доброволна — неволна безработица не съществува. При естественото ниво на безработицата — и само при него — инфлацията е стабилна и е може би нулева. Стабилна е именно при тези условия, защото истинският процент на инфлация е равен на очаквания.
Ако правителството се опита да намали безработицата под естественото й ниво като увеличава ефективното търсене чрез намаляване на данъците, увеличаване на обществените разходи или намаляване на лихвените проценти, така че търсенето на стоки и услуги да се увеличава — а оттам и търсенето на труд — това ще доведе до увеличаване на заплатите. Това ще бъде интерпретирано като увеличаване на реалните приходи след като се очаква нулевата инфлация да продължи.
С покачване на инфлацията, в резултат на правителствените действия, реалните доходи започват да падат и работниците решават, че няма смисъл да се борят за работните си места. Безработицата отново започва да се покачва, но инфлацията също расте поради покачването на заплатите. Това е така, според неокласиците, поради действието на закона за намаляване на мащаба на печалбата. С увеличаване на производството единицата продукт поскъпва, качват се и цените, ако ще трябва да се подържа някаква норма на печалбата. Инфлацията не намалява, защото икономическите агенти очакват инфлацията да расте и взимат предвид тези рационални предвиждания при непосредствените си икономически решения.
Правителството не може да влияе ефективно върху истинските променливи като производителността, заетостта и безработицата твърде дълго. От гледна точка на макроикономическата политика правителствата трябва да се ограничат само с балансирането на собствените си бюджети и да наблюдават стабилното снабдяване с пари. Икономиката само ще се успокои на естественото ниво на безработица, растежът ще се подсигури до възможното ниво поради увеличението на производителността и инфлацията ще е стабилна. Ако при това положение естествената безработица остане на неприемливо високи нива, то тогава единствената възможност за правителството е да се намали самото естествено ниво, което може да се постигне единствено чрез мерки, свързани с предлагането — особено онези, чиято цел е да освободят трудовия пазар, като го направят по-подвижен. Обикновено тези мерки включват намаляване на облагането и ограничаване на социалните осигуровки, като по този начин се намалява ефективността на колективното търгуване, както и сковаността на пазара на труда — скованост, идеща от профсъюзите — като се увеличава географската и професионална мобилност.
Според този модел, базиран на акумулирането на капитал и на труд, икономическият растеж се насърчава чрез „задълбочаване“ на капитала. Става въпрос за процес, при който акумулираният капитал на единица работник се увеличава с времето. По този начин би трябвало да се увеличава производителността, като се увеличава производството при влагането на еднакво количество труд. Процесът на „задълбочаване“ на капитала за дадено технологично ниво, растящото инвестиране в средства за производство намаляват печалбата върху капитала, т.е. истинската норма на печалбата. Това е така, защото най-продуктивните инвестиции се правят най-напред, а по-нататък следват инвестиции с прогресивно намаляваща производителност.
Интересно е да се отбележи, че в тази теория трудът се детерминира както от сили извън икономиката, така и от вътрешноикономически сили. Заплатите обаче се определят само и единствено вътре в системата, защото те могат да растат успоредно само с процеса на „задълбочаване“ на капитала. Това е пряк резултат от факта, че работници, които работят с повече капитал, произвеждат по-висококачествена стока. Конкурентните заплати се увеличават успоредно с маргиналната трудова производителност; „задълбочаването“ на капитала и нивото на заплащане са пропорционални един към друг. С времето може да стигнем до фаза, където процесът на „задълбочаване“ на капитала е приключил, истинските приходи са постоянни и лихвените проценти — стабилни. Тази стагнация на икономическия растеж може да дойде с високите заплати и поставя точка на всяко по-нататъшно порастване на приходите и на производителността на труда.