Всичко това претърпява промяна след ужасната криза от 29-та г., когато Кейнс въвежда понятието „ефективно търсене“. По този начин Кейнс отхвърля тогавашното схващане, че пълната заетост може да бъде поддържана или възстановена при долната част на търговския цикъл от някакъв самостоятелен механизъм. Пълната заетост не е нормалното състояние на нещата, поддържано от подвижността на заплатите или лихвените проценти. Според него заетостта е сама по себе си променлива величина, детерминирана от определени, причинно-следствени фактори. Кейнс смята, че в краткосрочен план нивото на заетостта се определя от производителността. Ако тя е висока, фирмата ще наеме повече работници. Производителността зависи от ефективното търсене или, иначе казано, търсене, основано на реално разходване на средства — независимо дали говорим за потребление или инвестиране. Така Кейнс насочил своето внимание към факторите, определящи потреблението и нивото на инвестициите за да разбере, от какво се определя нивото на заетостта.
Джон Хикс подчертава особено търсенето и с въведеното от него понятие за субективна теория за стойността той прави много при контрирането на теориите на Маркс и на класиците, говорещи за централно предлагане и разпределение на труда. Хикс помага на радетелите за свободния пазар да защитят своята позиция, като наблягат на концепцията за определяне на стойността в зависимост от търсенето.
С появата на неокласическата икономическа доктрина трудовата теория е оставена в покой и вниманието е насочено към потребителната стойност. Последната се определя като качество на продуктите, което насърчава индивидите да купуват, както казва Джоан Робинсън. Според Алфред Маршал потребителната стойност е равна на желанието или нуждата. Ключът към икономическото развитие, следователно, е подпомагане на растежа и даване на възможност на индивидите да купуват стоки, които имат потребителна стойност, без да причиняват инфлация. През 70-те години производителността рязко спадна и правителствата бяха изправени пред дилемата „инфлация и безработица“. Опитите да се решат тези проблеми със средствата, предложени от Кейнс, доведоха до още по-голяма безработица и инфлация. Увеличаване на търсенето без подтикване на производството означаваше увеличаване на „стагфлацията“, понеже стойността на насърченията падна. Целта на неокласицизма и неокласическата икономика на предлагането бе да се увеличи производството до адекватни нива на търсенето, признавайки, същевременно, че търсенето се базира на потребителна стойност.
Както видяхме по-рано, нищо ново няма в икономиката, базирана на предлагането — в края на краищата „Богатството на народите“ не се занимава с нищо друго. Икономическото развитие обаче вече не може да бъде само манипулиране на търсенето и предлагането с цел постигане на равновесие. И Кейнс с неговото управление на търсенето, и неокласиците, защитаващи предлагането, не успяват, защото мислят, че икономическата теория трябва да е в тон с детерминизма на научните закони, ако ще трябва да я приемем на сериозно. Разликата между двете е в това, че класиците гледали на „предлагането“ като на ключа за разбирането и предвиждането на икономическото развитие, докато неокласиците считали, че след като търсенето се разбере из основи, предлагането на стоки адекватно ще посрещне това търсене.
Съвсем нов подход при разбирането на сложността на производството и ролята на труда в него е нужен, защото нито предлагането, нито търсенето сами по себе си могат достатъчно пълно да обяснят икономическото развитие. В частност, това означава да се забрави виждането, че предлагането на стоки може да се увеличи чрез прилагането на технологии по такъв начин, че цените да се намалят и задържат на такова ниво, при което повечето хора могат да си позволят да купуват, като по този начин се създава търсене, осигуряващо икономическо развитие. Такава гледна точка зависи от погрешното прилагане на уж научни принципи към икономическата теория, както и на невъзможността да се видят технологическите граници.
Ако неокласическата икономика, ориентирана към търсенето, гледа на него като на процес на издаване на инструкции как икономиката да си гледа работата, то тя предлага достатъчно доказателства, че детерминистката философия все още доминира обществените науки и икономиката в частност. Обратно. Ако даден селекционен процес може да предложи някакви признаци или информация за начина, по който той ще действа в бъдеще, практически тези признаци и информация ще останат само една хипотеза, която може да се докаже по-късно по емпиричен път от фактите. В същото време голяма доза несигурност ще остане поради фундаменталната възможност да се предвиди една напълно предвидима среда, ако реалното време, еволюцията и динамиката се приемат за основни атрибути на истинския живот. Трябва да подчертаем отново, че се намираме в състояние на динамика, при която всяка статична, равновесна теория на икономиката не ще ни помогне да решим основните проблеми, пред които сме изправени. Нашата хипотеза е че сме в ситуация, където равновесните теории са твърде непълни за да имат някакво въздействие. Те трябва да бъдат реконструирани за да включат в себе си повече проблеми и по-малко непълни хипотези. С това автоматично се отхвърля възможността да се преразглежда старото икономическо мислене, което подчертава значението на предлагането. Факторът време дава по-широк смисъл на производствената функция, отколкото при класическата икономия и подчертава съответстващата роля на търсенето. Теорията за „дисбаланса“ иска задълбочено разбиране и на предлагането, и на търсенето, и то на различни нива.