3.2.3. Труд, активност и жизнен цикъл (от младини до старини)
До индустриалната революция човечеството не е било свидетел на такава промяна в демографията. Независимо за кого говорим — донеолитния ловец или земеделеца отпреди 1750 г. — продължителността на живота е била между 20 и 45 години без някакви тенденции за увеличаване. И тогава станало чудо — хората започнали да живеят по-дълго! Около 1900 г. продължителността на живота в Западна Европа била 47 години, през 1950 г. тя станала 67 години, за да стигне до днешните 77. Цифрата продължава да расте! За да станат нещата още по-приятни ще кажем, че за разлика отпреди — може би с изключение на няколко години преди смъртта ни, ние ще преживеем тези години в относително добро здравословно състояние. Така времето, през което можем да се занимаваме с различни неща става доста дълго. За съжаление социалните и икономически системи, в които живеем, не са реагирали на тази промяна по адекватен начин. Социалните ни системи са организирани така, като че ли сме в 1950 г., а образователната ни система чак сега се опитва да влезе в тон с концепцията за обучение през целия живот.
Различните фази на човешкия живот се характеризират с различни степени на образованост, подготовка, заплащане на вложения труд, доброволен труд и други дейности. Тези други дейности съставляват освен задължителните, свързани с живота, като ядене и сън, също свободно време, което може да бъде насочено в напълно непродуктивна посока, ако се прояви такова желание. В класическата система на индустриализираните страни първо получаваме образование от родителите си и после го продължаваме чрез посещаване на основно училище и гимназия. Освен това основно образование, повечето от времето ни е отделено за онези „другите“ дейности и понякога доброволен труд. Активното икономическо участие е рядко, понеже в повечето случаи училищното образование е задължително. Тази първа част от живота ни приключва с взимането на средно образование и навлизане на пазара на труда или с продължаване на образованието ни във висше учебно заведение.
По традиция следващата фаза е свързана с активно икономическо участие, в което заплатеният труд играе най-важна роля. Както отчитат специалистите на Световната организация по труда, между 80% и 90% от общото население между 25 и 55 годишна възраст съставлява наличната работна сила. Образованието и обучението са силно намалени и се практикува и доброволен труд. Тази фаза трае до официалното пенсиониране, когато платеният труд изведнъж прекъсва и се освобождава време за доброволен труд или други действия. Тази, иначе скована система, не отговаря на желанията на индивида, комуто липсват образование и обучение за нуждите на втората фаза, и който преживява шок при настъпване на третата фаза, нито пък съответства на нуждите на едно модерно общество.
Може би като реакция срещу недостатъците на установената система ние сме свидетели на две основни тенденции: особено през последните няколко десетилетия младите навлизат в редиците на трудещите се доста по-късно — някъде към 25-та и дори към 30-та годишна възраст — поради по-дългото обучение. По-възрастните, от своя страна, се пенсионират по-рано — в САЩ, например, пенсионерите на сравнително млада възраст скачат от 1,2 милиона през 1970 г. на 2,5 милиона през 1990 г. В Германия цифрата е 8000 на 210 000, във Франция от 11 600 през 81-ва на 200 000 през 1989 г. Между 1976 и 1983 г. поредица от специални мерки даде възможност на всички френски работници (на надница и срещу месечна фиксирана заплата) да се пенсионират на възраст 60 години — при това по схемата на пълно пенсиониране. Други държави, предприели подобни действия, бяха Канада, Ирландия, Германия, Нова Зеландия, Норвегия, Швеция и САЩ.
Тази втора тенденция — да се движим към по-ранно пенсиониране — сега се обърна и много държави предприеха мерки за увеличаване на възрастта на пенсиониране на работещите главно поради претоварване на пенсионните фондове и програми. Поправките на американския закон за пенсиониране, нанесени през 1983 г., бяха първата инициатива, целяща увеличаване, а не намаляване на възрастовата граница. Ефектът от тези поправки ще се усети през 2000 г., като увеличаването на границата ще става с два месеца годишно от 62 годишна възраст на 66 към края на периода. Промени настъпиха и в други страни като Франция, Германия, Япония, Швеция и Обединеното кралство, където увеличиха или възрастта за пенсиониране или броя на годините, през които е помагано на общественото осигуряване, или пък чрез предлагане на по-неблагоприятни условия за пенсиониране.