Като предварително условие за бъдеще развитие в развиващите се страни основното и средното образование трябва да се подпомага и развива независимо от всякакви полови съображения. Неграмотността при възрастното население е все още невероятна — само 68% от хората в развиващите се страни и 47% в най-слабо развитите знаят да четат и пишат.
Недохранването е друго предизвикателство. В момента има 800 милиона души, които не получават достатъчно храна, а 500 милиона хронически гладуват. Въпросът за доставянето на чиста питейна вода и санитарният контрол е един от най-наболелите проблеми, който въобще не търпи отлагане.
Трудно е да се каже откъде да се започне, а още по-трудно е да се изчислят твърде ограничените средства, с които може да се помогне на развиващите се страни по света да догонят индустриалните страни. Развиващите се региони обаче имат огромни възможности, ако бъдат освободени от някои основни задръжки пред бъдещето им развитие.
3.2.6. Ефектите от хоризонталния и вертикалния обмен
При анализа на ефектите от трансфера (обмена) на приходи правим разлика между хоризонталния трансфер или в рамките на една възрастова група или работещо поколение (интравъзрастово) и вертикалния трансфер, т.е. от една група на друга (интервъзрастово). Интервъзрастовият трансфер има два аспекта, като първият е сравнението между една генерация и следващата в даден исторически момент, а другият аспект е отношението на дадена генерация към самата себе си в различни исторически моменти. При икономическия анализ първият аспект често е наричан „подход на напречното сечение“ и най-често ползват именно него. При анализа на ефектите от този трансфер трябва непрекъснато да имаме предвид тези разлики.
Разпределението на паричните средства между населението на различните страни е твърде различно. Най-богатата една пета част от това население е получавала средно 3.9 пъти повече от петия най-беден човек в Полша, 4.3 в Япония, 5.8 в Германия, 7.5 във Франция и 9.6 в САЩ и Великобритания, според изследване на ООН за годините между 1980 и 1992 г. Няма точна дефиниция за това как да се преразпределят парите в едно общество, но най-често се мисли, че растящите разлики са нежелателни. За съжаление твърде много страни преживяват именно такова увеличение на социалната пропаст, при която богатите стават по-богати, а бедните — все по-бедни. Щатското бюро по заетостта е установило, че през 1967 г. горната пета от американските семейства е имала приходи 7.3 пъти повече от най-бедната част от населението. През 1972 г. това съотношение нараства на 7.7, а през 1977 г. става 8.0, 9.1 през 1984 и 9.7 през 1989 г., като то продължава да расте. В много развиващи се страни положението е още по-лошо, като в някои региони най-бедната част от населението (до 40% от общия брой) получава под 10% от целия приход, правейки гореспоменатото съотношение близо 30 пъти.
Повечето правителства се опитват да стеснят пропастта чрез редица мерки като прогресивно или друго данъчно облагане и резерви за социално подпомагане. Постоянна тема за спорове между икономистите обаче е как или дори нужно ли е въобще приходът да се разпределя. Понеже теориите за максимално доброто разпределение са нормативни, а не позитивни, да се постави цел пред дистрибутирането е все едно да се формализира виждането на човека за това към каква етика да се придържа обществото. Нито утилитарния, нито максималистичния подход към проблема може да го разреши.
Анализът на отношенията между поколенията не страда от подобни дефекти. В смисъла на парични постъпления е много по-лесно да се сравни състоянието на едно поколение спрямо миналото и следващото. От 1950 г. до първата петролна криза бе наблюдаван растеж от 5% годишно в брутния национален продукт. Това бе един период на небивал подем в строителството, търговията, производството, инвестирането и успоредно с това период на непрекъснато търсене на работна сила. През периода почти нямаше страна, която да страда от неравномерно разпределение между поколенията, защото положителното икономическо развитие съответстваше на ниската зависимост между тях. След това растежът намаля, а някои основни демографски промени доведоха до там, че все по-малко работници трябва да поддържат все по-голям брой пенсионери и безработни. Въпросът дали пенсионната политика трябва да бъде „плащане в движение“ или чрез акумулиране на капитал не стои, защото по-нататъшното стопяване е относително независима величина, понеже и двете системи не са имунизирани срещу демографски промени.