4. Производителен труд и дейности в контекста на обслужващата икономика
4.1. Произвеждане на стойност и развиване богатството на народите
4.1.1. Производството на богатство и новите реалности
Адам Смит търсеше начин да развие богатството на народите и да разкрие начина, по който се произвежда стойност. Пишейки първата си книга върху икономическите теории, той реагираше на промяната на обществото, което го бе създало — появата на Индустриалната революция. Проблемът, заинтересувал Смит, е не толкова в това кое доминира върху обществото, а в търсенето на най-динамичния елемент, който би позволил увеличаването на богатството на народите, та да може, като такъв, да се пребори с бедността, глада, нищетата. Независимо че по онова време индустриализацията е била един малък обществен феномен, тя се оказала ключът към решаването на проблема с бедността. Тя се превърнала в икономически и морален императив.
Смит бе прав. Той остана прав в продължение на двеста години, но за съжаление идеите му не могат да помогнат да се справим с новия преход, чието начало усещаме сега.
Основното понятие „икономическа стойност“ е било свързано с производствената дейност и производствения труд, измерени с монетарен метър. Все по-голямото значение на услугите като неразривна част от производствената система, е било неизвестно и впечатлението от недоимъка и непрекъснатата борба срещу него е пречило на хората да схванат, че подобрените индустриални процеси могат да предложат решение на проблема. По онова време икономическите кризи са били обяснявани или със свръхпроизводството, или с реалната инфлация, като само войните са правили изключение. Експлозията на производствените процеси в резултат на колосалния технически и научен напредък при навлизането им в ерата на масовото потребление през третото десетилетие на нашия век е основната причина за промените в икономическата теория. Представата, че предлагането е „еластично“ се възприе от всички икономисти, а понятието „стойност“ бе прехвърлено към търсенето — най-вече чрез трудовете на Кейнс и Хикс.
Даже и сега, при неокласиците (дори и онези, които се наричат защитници на предлагането) тази парадигма има сериозно влияние. През 70-те години обаче икономическата реалност тръгна в една посока, която не бе едно просто продължаване на тенденциите отпреди двеста години. За пръв път в историята на индустриализираните страни инфлацията започва да се увеличава в мирно време. Очевидно феноменът се дължи на непредвидени развития, идещи от скованото предлагане, но за момента това остана неразбрано.
Римският клуб изигра една неосъзната роля в този процес. Поради това че клубът бе приел възможността растежът да намали своята скорост, първият доклад на Римския клуб бе критикуван от почти всички икономисти в света. Те ни упрекваха, че не сме разбрали ролята на науката и технологиите, и че именно те ще поддържат „еластичността“ на предлагането така, както на всеки му е угодно. Именно тук бе входът, през който дяволът — във формата на текущата тенденция — намери своя път към умовете на икономическите анализатори.
Нещо повече. Заети само с инфлацията, някои институции, като централните банки, започнаха да търсят начини да се борят с нея. В резултат на тези усилия те трябваше първо да постигнат някаква независимост от официалната държавна политика на дадена страна. На второ място, те започнаха да контролират инфлацията и по този начин имплицитно признаха, че предлагането се самоограничава — сковано е. Именно по тази причина сега страдаме от някаква икономическа шизофрения: фактически монетарните власти намаляват икономическата активност за да контролират инфлацията, а в същия момент икономическата позиция на правителствата и на много икономически наблюдатели говори за вариации в търсенето като основа за икономическо развитие. Оттук и несигурността в рационалността на днешната икономическа наука и дълбоките съмнения за икономическото ни бъдеще.