Растеж на световната търговия спрямо брутния национален продукт.
Източник: По данни на ООН и Световната банка за 1994 г.
Развитието в посока на все повече отговорност в международната търговия и други производствени дейности се дължи най-вече на либерализираните мерки, приети през 80-те години и изграждането на международни пазари като Европейския съюз, НАФТА, МЕРКОСУР и АСЕАН. Освен тях обаче имаше и вълни от либерализация на търговията в развиващите се страни, които по-рано спазваха стратегията на обмен на вноса. През 80-те години повече от половината от 27-те страни, за чиито тарифи имаме данни, са свалили вносните тарифи и мита до сравнително ниски нива.
Новият подход за по-отворени икономически отношения доведе до появата на доста загриженост за ролята на националното, на наднационалното, на конкуренцията и безработицата в плана на глобалната икономика. Например, Европейската група за наблюдение на конкуренцията фокусира вниманието си върху: „проблемите, които Европа трябва да реши, ако иска да посрещне днешните глобални предизвикателства“. Борбата срещу безработицата се определя като „икономически императив“ след като високите нива раждат бедност и маргиналност и като правило упражняват политически натиск в полза на все повече протекционизъм. В трите си доклада групата предлага серия от мерки за подобряване на политиката за заетостта и пазара на труда, като особено се подчертава повишаването на компетентността, непрекъснатото обучение, гъвкавостта на работното време, частичната заетост и въвеждането на необходимите инвестиции за пълното ползване на възможностите, предлагани от новите технологии.
В този смисъл настъпващата глобализация и въпроса за конкуренцията могат да се окажат „бинго“ за всички участници — работници, предприемачи, региони и нации. Те са една възможност за постигане на по-високо ниво на благосъстояние и повече богатство за една икономика, адаптирана към реалностите на „новото обслужване“, което тя изисква.
4.8. Развиването на немонетаризираните дейности в цялостната икономика
Ние живеем в една постиндустриална ера и затова е много важно да признаем, че нашето общество винаги ще има нужда от един минимален обем от монетарни инструменти, за да съществува и ефективно да организира икономиката си. Същевременно нивото на монетарна експанзия и употребата на пари не е нещо безкрайно. В известен смисъл подпомагането на дейностите на самостоятелно производство като начин да се намалят производствените разходи може да се оцени и като границата на ефективността на монетарната система.
Прехвърлянето на дейностите в сферата на социалното производство повдига важен въпрос. По време на индустриалната революция, при появата на всяка нова технология се появявал класическият проблем: изчезването на старите производствени системи създава безработица, но същевременно и възможности за платен труд в други сектори. С течение на времето обаче, и особено през последните 30 години, въпросното прехвърляне на работни места все по-малко се обвързва с появата на нови продукти или машини в и извън самата производствена система. Горното е особено видно в САЩ, но не само там. Става ясно, че самите услуги могат да решат проблема с осигуряването на пълноценна работа за всички или че е достатъчно да предизвикаме глобално свиване на работната седмица от 40 до 35 или 32 часа.
Проблемът при обслужващата икономика е че прехвърлянето на производителните дейности от един сектор в друг не означава обезателно че те ще останат в монетаризираната система. Наблюдава се засилено връщане към немонетизираната система и така се изправяме пред друг вид дилема. Или ще се придържаме към схващането, че единствената смислена трудова система е монетаризираната и тогава трябва да признаем безизходицата си, или ще започнем да възприемаме схващането, че богатството сега се създава по един интегриран и независим начин от монетаризираната и немонетизирана система в комбинация. Оттук ще трябва да направим няколко неминуеми заключения.
Както вече споменахме, ние вярваме, че първият вариант ни води към негативен изход: едно песимистично виждане за бъдещето, пълно с безработни, както и да приемем, че възможностите за създаване на блага намаляват.
Това разбиране за намаляващия капацитет да творим идва от неспособността да видим, че неплатеният труд и самостоятелното производство (самозадоволяване — бел.пр.) стават решаващи в постигането на тази цел. Второто виждане е по-оптимистично, а и то се базира на по-обективна оценка на вече течащи процеси. Трябва да подчертаем, че подобно виждане не трябва да води до създаването на нови идеологии или утопии. Това е само един опит да се улови истината за произтичащото в момента наоколо като единствения начин да мислим за бъдещето конструктивно. В края на краищата, и интелектуалци, и икономисти обикновено вървят по вече отъпкани пътеки. Тогава, когато те са твърде убедителни, когато се опитват да организират обществото на база утопии и идеи, настъпва трагедията. Животът и реалността са все още по-големи от нашите възможности да ги разберем. Усилията трябва да са насочени към наблюдаване на фактите в обществото, такива, каквито са, и да строим хипотези за техните взаимоотношения. Въпросът е в откриването на значими приоритети. Тогава трябва да поемем риска да ги подложим на проба и, ако е възможно, да ги фалшифицираме (в смисъла на Попър). Утопиите са свързани предимно със сигурността и нашият подход се основава на това, че ние приемаме несигурността като изходно начало. С една малка разлика: ние вярваме в цената на труда или по-скоро в живота като производствена дейност.