Ясно е че в сегашните условия на обслужващата икономика, при която централната роля се играе от производителя, а не от потребителя и където създаването на богатството зависи от обслужването, а производствените дейности са смес от платен, неплатен и немонетаризиран труд, базата за всяка социална политика е радикално променена. Към този сложен комплекс от нови условия трябва да добавим и удължената продължителност на живота. Би изглеждало логично социалната политика да цели подпомагането на хората за развитието на своята продуктивност, а не да остават само пасивни потребители. Международните, националните, регионалните и местните власти трябва да предприемат мерки за подпомагане на всякакви преки и косвени инициативи с цел да се постигне еквивалентът на пълна заетост чрез приет минимум платен труд за всички. Въпрос на обсъждане ще е дали този минимум може да се постигне чрез една стратегия, целяща създаването на достатъчно платени, частични работни места за постигането на въпросната пълна заетост. Или пък ще се постъпи така, както правят американците с тяхната система за „помощ към приходите“, вдигаща нивото на заплащането дотолкова, че да няма хора под нивото на бедността.
Както и да е. Ясно е, че и обществените институции, и социалната политика, имат да играят важна роля в това начинание. Същевременно, фактът че целият платен труд над първия слой, за който говорихме вече, е изцяло в ръцете на частната инициатива, е гаранция, че обществената намеса в икономическите дела на обществото ще остане на минимално приемливо ниво.
Разделянето на обществения от държавния сектор няма да е вече проблем на секторната дейност, а въпрос на различните трудови слоеве, защото държавната намеса е ограничена до първото ниво (слой), което ще играе ролята на насърчение за индивидите да търсят самостоятелна инициатива и икономическа дейност.
Нивото на бедността ще се дефинира не само от гледна точка на участието в платен труд, но също и от гледна точка на възможностите за увеличаване на личното и обществено богатство чрез самостоятелно производство и доброволни дейности от всякакъв характер. Икономистите трябва да се научат как да оценяват проектите, при които приоритет не са само дейностите, които търсят монетизирана реализация, а и дейности, извършвани в немонетизирани и немонетаризирани системи, както това става, когато се правят опити да се ползват семейни структури, вместо да се влагат пари в хоспитализация.
Трябва да се провокира и дебат върху решенията, отнасящи се до инфлационните процеси. Инфлацията, особено в условията на общество, живеещо доста по-дълго от преди, е най-сигурният начин да се унищожат резултатите от индивидуалните усилия в продължение на дълги години. Даже и при инфлация от 2–3% годишно капиталната стойност на една двадесет годишна инвестиция се разполовява на две. Надеждата, че инфлацията може да се компенсира чрез запазването на реалните лихвени проценти или печеливши лихви, е доста съмнителна.
Ефектът на ниската инфлация или даже дефлацията, влияещи върху покупателната способност и търсенето от страна на населението, а впоследствие и опитите да се пести и да се работи, са въпроси, които трябва да се обсъдят из основи. Не трябва да се забравя, че реалното богатство е в реалната покупателна способност не само в парично изражение, но и в смисъл на стоки и услуги, идещи от самостоятелното производство и доброволните дейности.
5.1. Разработване на икономическа среда за динамично развитие на частната инициатива в ключовия втори слой на труда
Независимо от всичко, което вече се вижда на хоризонта, правителствата упорито предлагат концепции, разработвани по време на индустриалната революция. Често това означава нисколихвени инвестиционни заеми, вместо трудови субсидии, или пък наказание за трудовите навици на безработните (или липсата на такива), вместо да се подпомага всяко творческо начинание.
Една от причините за това е, че по време на индустриалната революция и правителствата, както и индустрията, се развиваха по същия начин: централизация и отново централизация. Днес правителствата са изправени пред същите проблеми, каквито имат да решават и индустриалците. Правителствата обикновено са „мащабни“, централизирани и изключително внимателни, докато малките формирования обратно — те са подвижни, гъвкави и подчинени на предприемаческия дух. Отношенията между две такива формирования никога не са лесни. Местните инициативи за трудова заетост, целящи задоволяването на местни нужди и ползващи именно местните ресурси, са най-удачната форма за ускоряване на регионалното развитие и икономически растеж на принципа „с дъното нагоре“. Примерите тук са свързани с инициативите за разкриване на работни места, предприети и подпомагани от OECD и Комисията по Европейските обществени групи в индустриалните страни, както Специалната програма за обществена заетост, започната от Световната организация по труда и редица други организации по целия свят. Последните обаче доста често се израждат и търсят преразпределение на политическата власт, срещайки автоматичната съпротива на централните правителства.