— Той краде! — забеляза Верилов, поетът.
— Да, краде, страшно краде — потвърдиха и другите.
— Кой го нарече Гогол, този бос литературен кърпач?
Това страховито развенчаване на отсъствуващите фана да плаши присъствуващите. Охотници да си вървят нямаше. Но Верилов поетът се престраши и си зе сбогома.
— Симпатичен талантец е този Верилов — забеляза Чучаргов, като си поглади плешивата лъскава глава, когато чу стъпките на Хайне низ стълбата, — само че стихът му е измъчен и пресилен, а езикът му даже изнасилен… Като го четеш, сякаш че ходиш из турски гробища… Това е мое мнение, впрочем…
— И чувствата са търсени у него, тоест: фалшиви — вмъкна друг предпазливо.
— Той е безнадежден… — пошъпна доктор Джан-Джан мрачно.
Оставаха петима души само. Всеки очакваше да тръгне последен.
Домакинът се не върна в стаята. Вероятно дойдоха му гости в другата.
Влезна Чучарговото слугинче и го повика да си иде у тях, че господарката била легнала вече.
Чучаргов се навъси и каза на слугинята да й каже да спи, а той веднага иде.
Другите се спогледаха знаменателно: те предвкусваха сладостта на новото пиршество, което Чучаргов готви за тяхното злодумство.
Чучаргов се чешеше по врата и не ставаше.
Разговорът вехнеше.
Доктор Джан-Джан с твърде спокоен вид и уж случайно подсети Чучаргова, че у дома му го чакат.
— Знам защо е: няма да бяга… Не ми се оставя приятната беседа — каза той и запали ново цигаро на свещта.
Другите крадешком го изгледаха свирепо.
Доктор Джан-Джан погледна часовника си. На челото му се появиха три прави бръчки, прилични на Ж. Той видя, че е закъснял повече, отколкото кроеше. Той имаше тая нощ да свърши една срочна работа.
— Предлагам — каже — да си отидем вече, един часът минава.
И той стана.
Но другите не мислеха, че е толкова късно, па очакваха и Пенелова, за да вземат сбогом.
— Noblesse oblige — забеляза Правдов.
— Аз се вече и тъй разсъних — каза Чучаргов.
— Ние ще те стигнем — издума нетърпеливият публицист Гулев.
Доктор Джан-Джан с усмивка на устата и с ярост в душата си ръкува се и излезе.
Пръв взе думата Чучаргов.
— Какво мислите, господа, за доктор Джан-Джана? Той даваше надеждица едно време, а излезе един ялов педант и надута пуйка… А даваше надеждица. Тоест — това е мое мнение…
— И доста справедливо — обади се Гулев.
— Кой го нарече в списанието Нов зрак „гений“? На подигравка, вероятно?
— Не беше на подигравка: той сам бе написал статията и турил Х. Аз положително знам — каза Петровски, верен приятел на доктор Джан-Джана.
Изсмяха се.
— Петровски знае всичките му тайни — забеляза Чучаргов. — Доктор Джан-Джан е грандоман, какъвто никоя лудница не е видяла… Болен е бедният човек, а можеше от него да излезе нещичко… Но, господа, не е ли време да ставаме и ние?
И Чучаргов стана.
Той веднага се разкая за това прибързване, защото останалите не мръднаха. Нямаше какво да се стори: той се покори на съдбата си.
Когато стъпките му по стълбите се изгубиха, Гулев каза:
— Не знам за какво намерихме одеве новата поема на Чучаргова превъзходна! Това беше просто умопомрачение. Сега, като размислям, дохождам до убеждение, че това е само набор от думи, без капка чувство! У тоя човек сякаш че има в гърдите му не сърце, а възглавница. Тая поема е една първокласна бездарност.
— Бездарност… — повториха устата на Черновича, задрямал вече.
— Аз никога не съм виждал в него, освен един словоизвергател — каза Правдов.
— И пуст ритмоплет — допълни Петровски.
Очевидно всичкото общество беше съгласно и тука. Пълната хармония в мислите и чувствата продължаваше да царува в недрата на това интимно събрание от кандидати на безсмъртието. Подир доктор Джан-Джана Чучаргов най-страшно си изпати, задето изтезава търпението им.
Скоро Правдов ги остави.
И него заклаха.
Останаха троица: поетът Гулев, нувелистът Чернович и филологът Петровски.
Никой не си отиваше.
Напротив: нувелистът задряма пък на свой ред, а филологът се залови да изчете новия брой от вестника Единомислие, голям като чаршаф.
Гулев се възползува от психологическия момент, каза им „сбогом“ и си излезе. На прага обаче той крадешком погледна назад и се успокои: Чернович дремеше, Петровски бе уврял нос в чаршафа.
Едвам стъпките му се изгубиха по стълбите… двамата господа се погледнаха…
Бедний Гулев, я да се върнеше да послушаш!
Не, по-добре спокойствувай! Лека нощ.