— Не бих казал, че героизмът е само от едната страна, фифти-фифти би било по-правилно. Има много добри страни у Глосъп, Бърти.
Е, това не можех да го преглътна. Направо ми звучеше налудничаво.
— Не отиваш ли твърде далеч, старче? Приемам, че ти е смъкнал леля Мъртъл от гърба…
— Не забравяй Сийбъри.
— Вярно, и Сийбъри. Но и така да е, наистина ли би казал, че старият гадняр си има и добри страни? Забрави ли всички истории, които съм ти разправял за него? Те го показват в много съмнителна светлина.
— Е, лично на мен ми прави добрини. Знаеш ли за какво искаше да ме види толкова спешно оня ден в Лондон?
— За какво?
— Намерил е някакъв американец, на когото мисли, че може да продаде Замъка.
— Не думай!
— Да. Ако всичко мине добре, ще се отърва от тая проклета барака и ще имам малко пари в джоба. И всичко ще бъде благодарение на чичо Родерик, както ми се ще да мисля за него. Затова, бъди така любезен, Бърти, да се въздържащ от злобни забележки по негов адрес и не го слагай в един кюп с младия Сийбъри. Трябва да се научиш да обичаш чичо Роди заради мен.
Поклатих глава.
— Не, Чъфи, страхувам се, че не мога да изневеря на позицията си.
— Е, добре, върви по дяволите тогава с твоята позиция — каза Чъфи сърдечно. — Аз лично гледам на него като на ангел-спасител.
— А сигурен ли си, че тая работа ще се уреди? Какво ще прави тоя тип с целия този Замък?
— О, това си има съвсем просто обяснение. Той е голям приятел на стария Глосъп и идеята е да даде парите и да остави доктора да управлява сградата, която ще е нещо от рода на клуб за нервноболните му пациенти.
— Защо старият Глосъп просто не я наеме от теб?
— Размърдай си мозъка, Бърти. В какво състояние е според теб това място сега? Говориш за него като че ли може да отвори врати всеки момент и да приеме посетители. Та повечето стаи не са били използвани повече от четиридесет години. Трябват му поне петнадесет хиляди лири, за да го сложи в ред. Че и отгоре. Отделно нова мебелировка, инсталация и т.н. Ако не се заеме някой милионер като този, Замъкът ще ми виси на шията до края на живота.
— А, значи е милионер, а?
— Да, в това отношение всичко е тип-топ. Безпокоя се, обаче, дали ще можем да му вземем подписа в крайна сметка. Е, днес ще е у нас на обяд и ще се постараем. Може доста да омекне на пълен стомах, нали?
— Освен ако няма киселини Много американски милионери ги имат. Тоя твой човек може да е от ония, които не могат да приемат повече от чаша мляко и една кучешка бисквитка.
Чъфи се засмя весело.
— Не съвсем. Не и стария Стоукър.
И той внезапно започна да подскача наоколо ми като агне на пролетна морава:
— Хоп-а-ла, хоп-а-ла!
Една кола беше спряла пред стълбите и в момента от нея се изсипваха пътниците.
Пътник „А“ беше Дж. Уошбърн Стоукър.
Пътник „Б“ беше дъщеря му Полин.
Пътник „В“ беше по-малкият му син Дуайт.
Пътник „Г“ беше сър Родерик Глосъп.
Неприятно положение за Полин Стоукър
Трябва да кажа, че направо ми се разтрепериха мартинките. Такъв як шамар не бях получавал от години. Да се сблъскаш с този период от мъртвото си минало в Лондон е доста неприятно. Но да налетиш на същата тайфа тъкмо в тази точка от географията на Обединеното кралство и то с перспективата за дълъг обяд, е направо ужасяващо.
Свалих шапка с възможно най-изискания жест, който можах да изстискам от себе си, но лицето ми носеше отпечатъка на душевен смут. На практика пухтях като локомотив и едва си поемах въздух.
Чъфи се проявяваше като любезен домакин.
— Хоп-а-ла! Ето ви и вас. Как сте, мистър Стоукър? Как сте, сър Родерик? Здрасти, Дуайт. Ъ-ъ… добър ден, мис Стоукър. Мога ли да ви представя приятеля си, Бърти Устър? Мистър Стоукър, моят приятел Бърти Устър. Дуайт, моят приятел Бърти Устър. Мис Стоукър, моят приятел Бърти Устър. Сър Родерик Глосъп, моят приятел Бърти… О, но вие вече се познавате, нали?
Все още бях в безтегловно състояние. Трябва да се съгласите, че това може да разтърси всеки нормален човек. Огледах тайфата.
Старият Стоукър ме зяпаше изпепеляващо.
Гадината Глосъп ме изяждаше с поглед.
Младият Дуайт не откъсваше очи от мен.
Само Полин май не забеляза неловката ситуация и си чуруликаше волно като славейче. Страничен човек би си помислил, че най-накрая се е осъществила дългоочакваната среща между стари приятели.
В момент, в който Бъртрам можеше да произнесе само едно колебливо „хък-мък“, Полин се хвърли насреща ми, изливайки потоци от думи, и сграбчи сърдечно ръката ми.