Последва пауза. Тя се заслуша за момент в двойка птички, които имаха някакъв спор сред клоните на близкото дърво.
— Отдавна ли познаваш лорд Чъфнъл? — попита накрая.
— О, доста.
— И ти е близък приятел?
— Пръв приятел е най-точната дума.
— Добре. Надявах се да е така. Исках да говоря с теб за него. Мога да ти се доверя, нали, Бърти?
— Разбира се.
— Знаех си, че мога. Ето това е предимството да си била сгодена за някого. Когато развалиш годежа, се чувстваш като негова сестричка.
— Изобщо не гледам на теб като на истеричка — казах разпалено. — Ти имаше пълното право…
— Не истеричка. Сестричка!
— А, сестричка? Значи искаш да кажеш, че гледаш на мен като на брат?
— Да, като на брат. Колко си досетлив. Сега искам да се отнесеш с мен много сестрински Разкажи ми за Мармадюк.
— Не мисля, че го познавам.
— Лорд Чъфнъл, глупчо такъв.
— Той Мармадюк ли се казва? Гледай ти! Колко вярно било, че човек не знае нищо за другата половина от света, а! Мармадюк! — казах аз, като се заливах в смях. — Спомням си, че в училище все отбягваше тая тема и я пазеше в тайна.
Тя изглеждаше раздразнена.
— Мармадюк е хубаво име!
Хвърлих й един от моите бързи проницателни погледи. Това трябваше да означава нещо. Никой не би казал, че Мармадюк е хубаво име ей така, без да си има причини. Освен това със сигурност очите й блестяха, а епидермисът на бузите й имаше розов оттенък.
— Я, виж! — рекох. — Я виж! Я виж! Я виж!
Поведението й беше предизвикателно.
— Добре де! Стига си си играл на Шерлок Холмс. Не се опитвам да скрия нищо. Тъкмо щях да ти кажа.
— Ти обичаш този… Ха, ха, ха! Извини ме… този Мармадюк?
— Луда съм по него.
— Добре! Е, ако това, което казваш…
— Не ти ли се вижда божествен начина, по който косата му бухва отзад?
— Имам си по-важни неща за вършене, отколкото да зяпам тила на Чъфи. Но, както се канех да забележа, ако това, което казваш, е вярно, приготви се за голямата радост. Аз съм доста добър наблюдател и когато преди малко разговорът ни се обърна в твоя посока, очите му заприличаха на луковици и придобиха един такъв вид, което ми говори, че той е дълбоко запленен от теб.
Тя помръдна нетърпеливо рамене и доста свадливо смачка с красивия си крак една минаваща щипалка.
— Това го знам, тъпчо. Да не мислиш, че едно момиче не може да познае.
Бях искрено озадачен.
— Ако той те обича и ти го обичаш, не разбирам от какво се жалваш?
— Как не можеш да разбереш? Той явно е хлътнал по мен, но и дума не отронва.
— Не ти казва нищо?
— Нито звук.
— Е, и защо да бърза? Ти разбираш, че в тия неща има известно приличие, известна скромност? Естествено е да не казва още нищо. За бога, дай му малко време. Познава те едва от пет дни.
— Понякога ми се струва, че в предишния си живот е бил вавилонски цар, а аз — християнска робиня.
— Какво те кара да мислиш така?
— Просто ми се струва.
— Е, ти си знаеш най-добре. Аз лично бих казал, че е много съмнително. И какво искаш тогава от мен?
— Ами ти си му приятел. Можеш да му намекнеш. Да му кажеш, че няма защо да си гълта езика…
— Не си е глътнал езика. Само е деликатен. Както току — що ти обясних, ние мъжете си имаме свои правила по тия въпроси. Може да се влюбим бързо, но след това смятаме, че е прилично да се забави малко темпото. Като истински рицари смятаме, че не ни подобава да се натресем на едно момиче ей така — все едно нахлуваш в крайпътен ресторант за паница супа. Ние…
— Абсолютни глупости! Ти ме помоли да се омъжа за теб, след като ме познаваше от две седмици.
— О, но тогава си имаше работа с един от Необузданите Устърови.
— Не разбирам…
— Да? — казах аз. — Продължавай. Слушам те внимателно.
Но тя гледаше над рамото ми, някъде на югоизток, и като се обърнах, забелязах, че не сме вече сами.
Там, със стойка на почтителна вежливост, стоеше Джийвс и слънчевите лъчи си играеха върху благородните му черти.
Бърти поема нещата в свои ръце
Кимнах приятелски. С този човек може да сме скъсали деловите си отношения, но един Устър винаги е сърдечен.
— А, Джийвс.
— Добър ден, сър.
Полин бе заинтригувана.
— Това ли е Джийвс?
— Това е Джийвс.
— Значи ти не харесваш банджото на мистър Устър?
— Да, мис.
Предпочитах този деликатен въпрос да не се обсъжда и твърде възможно е да съм проговорил по-остро.
— Е, Джийвс? Какво има?
— Мистър Стоукър, сър. Той се интересува за местонахождението на мис Стоукър.
Разбира се, старецът както винаги душеше наоколо ни като хрътка, но нито мястото, нито времето ми се видяха подходящи. Обърнах се към момичето и го отпратих с благовъзпитан жест.