Бъди българин, Джийвс

— По-добре е да тръгваш.

— И аз така мисля. Няма да забравиш какво ти казах, нали?

— Ще обърна най-голямо внимание на въпроса — уверих я аз.

Тя пое към къщата, а Джийвс и аз останахме сами в това усамотено кътче. Запалих небрежно цигара.

— Е, Джийвс.

— Сър?

— Искам да кажа, ето, че пак се срещаме.

— Да, сър.

— При Филипи, а?

— Да, сър.

— Вярвам, че я караш добре с Чъфи?

— Всичко е чудесно, сър. Надявам се да сте доволен от новия си помощник.

— О, много. Голям сладур.

— Много съм щастлив да го чуя, сър.

Последва пауза.

— Ъ-ъ, Джийвс — казах.

Странно нещо. След като обменихме тези любезни реплики, имах намерение да кимна небрежно и да си тръгна. Но е толкова трудно да изневериш на навика! Искам да кажа, ето ме мен, и ето го Джийвс, а току-що е изникнал проблем от ония, за които винаги съм искал неговия съвет и мнение. Нещо като че ли ме бе заковало в земята. Вместо да съм равнодушен и сдържан и да отмина само с едно леко кимване, каквито, както казах, бяха намеренията ми, усетих неудържимо изкушение да се консултирам с него, като че ли помежду ни никога не е имало разрив.

— Ъ-ъ, Джийвс — започнах отново дълбокомислено.

— Сър?

— Бих искал, ако имаш една свободна минута, да си поговорим.

— Разбира се, сър.

— Бих искал да изложиш вижданията си относно приятелчето Чъфи.

— Много добре, сър.

Лицето му носеше отпечатъка на кротка интелигентност, съчетана с желание да услужи, които толкова често бях виждал, затова не се колебах дълго.

— Значи, съгласен си с мен, че нещо трябва да се направи за петия барон?

— Моля, сър?

Започнах да ставам нетърпелив с това… Как, по дяволите, беше тая дума?

— Хайде, Джийвс. Знаеш какво искам да кажа. Не бъди толкова срамежлив и давай смело, както преди. Не ми казвай, че си бил на тази служба почти седмица без да наблюдаваш, заключаваш и оформяш своите изводи.

— Прав ли съм да разбирам, сър, че намеквате за чувствата на Негова светлост към мис Стоукър?

— Именно.

— Разбира се, известно ми е, че Негова светлост питае към младата дама чувства по-топли и дълбоки от обикновено приятелство, сър.

— Твърде далеч ли отивам, като казвам, че е хлътнал до уши?

— Не, сър. Изразът съответства твърде точно на фактите.

— Много добре тогава. А сега, забележи това. Тя също го обича, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Точно това ми казваше, когато ти дойде. Призна си, че е луда по него. И е много разстроена, горката. Ужасно разстроена. Женската й интуиция й е помогнала да разгадае тайната му. Разпознала е любовния пламък в очите му. И го одобрява изцяло. Но това, което я тревожи, е че той не й се обяснява, че оставя тайната като… Като какво, Джийвс?

— Като червей в цветна пъпка, сър.

— Като червей в цветна пъпка, да яде отвътре… Какво, Джийвс?

— Румения лик, сър.

— Румения? Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен, сър.

— Добре тогава. Какво, за бога, е положението? Той я обича. Тя го обича. Къде е тук трудността? Като говорих с нея преди малко, развих теорията, че го задържа неговата деликатност, но не го вярвам наистина. Познавам Чъфи. Голям бързак, ако не и най-бързия. Не направи ли предложение на някое момиче до края на първата седмица, на него му се струва, че губи тренинг. А гледай го сега. Май му се е разхлопала дъската.

— Негова светлост си има скрупули, сър.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисли, че като има ограничени средства, не е в правото си да прави предложение на млада дама, богата като мис Стоукър.

— По дяволите. Любовта не признава подобни скрупули. Освен това, тя не е чак толкова богата. Просто добре осигурена, бих казал.

— Не, сър. Богатството на мистър Стоукър възлиза на петдесет милиона долара.

— Какви са тия брътвежи, Джийвс!

— Не, сър. Струва ми се това е сумата, която той наследи съгласно завещанието на покойния мистър Джордж Стоукър.

Бях ошашавен.

— Мили боже, Джийвс! Вторият братовчед Джордж да не би да е хвърлил топа?

— Да, сър.

— И е оставил всичките тия пари на Стоукър?

— Да, сър.

— Сега разбирам. Ясно ми е. Всичко се обяснява. Чудех се как така обикаля и купува големи имения. Яхтата в пристанището е негова, разбира се?

— Да, сър.

— Виж ти, виж ти! Но, по дяволите, Джордж трябва да е имал и по-близки роднини.

— Да, сър. Чува се, че никого от тях не е харесвал.

— Значи знаеш за него?

— Да, сър. Виждах се често с личния му помощник, когато бяхме в Ню Йорк. Казва се Бенстед.

— Джордж беше чалнат, нали?

— Определено много ексцентричен, сър.

— Има ли шанс някой от тия роднини да оспори завещанието?