— Разбирам, сър.
— Кога видя мис Стоукър?
— Преди около четвърт час, сър.
— Странно, че не идва. За какво ли си говорят?
— Не бих могъл да кажа, сър.
— А!
Бях съзрял нещо да се белее през храстите. В следващия момент тя се появи. Изглеждаше по-хубава от всякога, особено очите й, които светеха като две звезди. Въпреки това не се поколебах да си призная колко съм щастлив, че ако всичко мине добре, този, който ще се ожени за нея ще е Чъфи, а не аз. Странно, едно момиче може да е страхотно, и все пак човек да е сигурен, че ако се ожени за него, направо ще си намери белята. Ех, живот!
— Здрасти, Бърти — каза Полин. — Какви са тия приказки за главоболия? Изглеждаш ми много добре.
— А, реших да похапна малко. Можеш да отнесеш тия неща, Джийвс.
— Много добре, сър.
— И няма да забравиш, че ако Негова светлост ме потърси, аз съм тук.
— Няма, сър.
Той събра чинията, чашата и бутилката и изчезна. Не мога да определя дали съжалявах, че си тръгва. Чувствах се доста развълнуван. Напрегнат, ако разбирате какво искам да кажа. Бях на нокти. Възбуден. Най-добре мога да ви обясня какви бяха чувствата ми в този момент, като ви кажа, че доста приличаха на онези, които изпитвах, когато трябваше да пея „Синко мой“ на тържеството на Бифи Бингъм в Йист Енд.
Полин беше сграбчила ръката ми и ми говореше нещо.
— Бърти — чувах я да казва.
Но в тоз момент мярнах главата на Чъфи над един храст и разбрах, че е настъпил моментът за действие. Беше едно от ония неща, които трябва да се свършат на секундата, или изобщо да не се вършат. Не чаках повече. Сграбчих момичето и уцелих дясната й вежда. Трябва да си призная, че не беше от най-добрите ми изпълнения, но все пак беше целувка и се надявах да има ефект.
Такъв несъмнено би имала, ако човекът, който излезе отляво на сцената в този критичен момент, бе Чъфи. Но не беше. Едва успях да зърна с крайчеца на окото си една мека шапка, и разбрах, че съм направил злощастен гаф. Мъжът, който застана пред нас, беше татенцето — старият Стоукър, и трябва да си призная, че се усетих в плен на известно смущение.
Ситуацията, меко казано, беше неловка. Налице имахме един разтревожен баща, който хранеше дълбока неприязън към Бъртрам Устър, прибавена към убеждението, че дъщеря му е лудо влюбена в същия. И първото нещо, което вижда, излизайки на разходка след обяда, е нас двамата в нежна прегръдка. Достатъчно е да изкара ангелите на всеки родител и не бях изненадан, че зае позата на храбрия Кортес, загледан в Пасифика. Човек с петдесет милиона в джоба си няма нужда да слага маска. Ако иска да смаже с поглед определена личност, той я смазва. И именно това правеше сега. Беше поглед, в който се четеше ужас и терзание и ми стана ясно, че разказът на Полин за убеждението му е съвсем точен.
Слава богу, нещата не отидоха по-далеч от погледи. Говорете каквото искате срещу цивилизацията, но в кризи като тази тя си има своите предимства. Може и да е чисто условен правилникът, който не позволява на един баща да тегли шут на ухажора на дъщеря си, когато са на гости в нечий дом, но в този момент гласувах за всички условни правила в обръщение.
И тъкмо се успокоявах с една цигара, когато Чъфи нахлу насред моята малка горска полянка. Той също изглежда имаше някакви терзания, защото очите му бяха готови да изхвръкнат.
— Слушай, Бърти — започна той с предисловие, — какво е това, което чувам?
— Какво е това, което чуваш, друже?
— Защо не ми каза, че си бил сгоден за Полин Стоукър?
Повдигнах вежди. Стори ми се, че малко по-твърда ръка ще свърши работа. Ако усетиш, че някой се кани да те хока, няма по-добър изход, освен да му се изстъпиш и ти, и пръв да започнеш да го хокаш.
— Не те разбирам, Чъфнъл — рекох строго. — Да не би да си очаквал да ти изпратя картичка?
— Можеше да ми кажеш тази сутрин.
— Не видях причина да го сторя. И все пак, как разбра?
— Сър Родерик Глосъп го спомена.
— А-а, той, така ли? Е, въпросният господин е достоверен източник по въпроса. Точно тоя тип ни раздели.
— Какво искаш да кажеш?
— Той се случи по това време в Ню Йорк и не му трябваше повече от един миг да потупа стария Стоукър по гърдите и да го убеди да ми отреже квитанциите. Цялата работа изтрая четиридесет и осем часа от първия сигнал до последния.
Чъфи ме гледаше втренчено.
— Заклеваш ли се?
— Разбира се.
— Само четиридесет и осем часа?
— Даже по-малко.
— И сега между вас няма нищо?
Не изглеждаше дружелюбно настроен и започнах да разбирам, че ангелът-пазител на Устърови е постъпил дяволски умно, като е уредил Стоукър, а не той, да бъде свидетел на прегръдката.