— И все пак, доста се стреснах — признах си скромно аз.
— Много добре мога да си го представя, сър.
— Като се прибави и факта, че ги придружаваше сър Родерик Глосъп…
— Така ли, сър?
— Да. Бяха в „Савой грил“. Хрупаха си на една маса до прозореца. И още нещо много подозрително, Джийвс. Четвъртият член на компанията беше лелята на граф Чъфнъл, Мъртъл. Какво общо има тя с тая тайфа?
— Вероятно Нейно благородие е позната или на мистър Стоукър, или на мис Стоукър, или на сър Родерик, сър.
— Да, възможно е. Това би обяснило нещата. Но признавам си, бях изненадан.
— Влязохте ли в разговор, сър?
— Кой, аз? Не, Джийвс. Изхвръкнах от салона като светкавица. Като изключим, че не бих се срещнал със Стоукърови за нищо на света, как си ме представяш ей така, без всякаква причина, да ида и да си бъбря със стария Глосъп?
— Прав сте. Сър Родерик Глосъп никога преди не е бил много приятен събеседник, сър.
— Ако има човек на тоя свят, с когото никога повече не искам да си кажа и една дума, то това е точно тая гадина.
— Забравих да ви известя, сър, че сър Родерик се отби да ви види тази сутрин.
— Какво? — подскочих аз.
— Да, сър.
— Отбил се да ме види? — недоумението ми нямаше измерими граници.
— Да, сър.
— След всичко, което се случи между нас?
— Да, сър.
— Гръмнат съм, Джийвс! — признах накрая.
— Да, сър. Осведомих го, че още не сте станал и той каза, че ще се върне по-късно.
— Аха, така значи? — изсмях се аз с оня мой язвителен смях. — Е, когато дойде, насъскай кучето срещу него.
— Нямаме куче, сър.
— Тогава тичай до долния апартамент и заеми померанското кутре на мисис Тинклър-Мулк. Ще осъществява той светски посещения, след като се държа по такъв мерзък начин в Ню Йорк! Никога не съм чувал подобно нещо! Ти чувал ли си подобно нещо, Джийвс?
— Признавам, че при конкретните обстоятелства визитата му предизвика у мен изненада, сър.
— Че как иначе! Мили боже! Господи! Света Дево! Тоя тип трябва да има кожа на носорог.
А когато ви разкажа историята, която имам предвид, мисля, ще се съгласите, че ожесточението ми беше оправдано. Нека да си подредя фактите в главата и да ви ги предам.
Преди три месеца, когато забелязах известно оживление у скъпата ми леля Агата, реших, че е разумно да прескоча до Ню Йорк за малко и да й дам време да се усмири. И някъде по средата на първата ми седмица там, по време на едно празненство, се запознах с Полин Стоукър.
Тя направо ми взе акъла. Красотата й ме опияни като силно вино.
— Джийвс — спомням си, че рекох, когато се върнахме в апартамента, — кой беше онзи, който като гледал нещо си, приличал на някой, който гледа нещо си? Учил съм този пасаж в училище, но май съм го забравил.
— Предполагам героя, който имате предвид, сър, е поетът Кийтс, който оприличава чувствата си при първия прочит на Чапмъновия2 „Омир“ с тези на храбрия Кортес3, към Пасифика ширен насочил орлов взор4.
— Пасифика, значи?
— Да, сър.
— Разбира се. Сега се сещам. Ето така се почувствах днес следобед, като ме представиха на мис Полин Стоукър. Тази вечер ми изглади панталона особено внимателно, Джийвс. Ще вечерям с нея.
Винаги съм установявал, че в Ню Йорк, нагази ли в сърдечните въпроси, човек напредва стремглаво. Това, струва ми се, се дължи на нещо, съдържащо се в тамошния въздух. Две седмици по-късно направих предложение на Полин. Тя прие. Дотук добре. Но забележете какво последва. Едва бяха изминали четиридесет и осем часа, когато един гаечен ключ беше тикнат в механизма и всичко отиде по дяволите.
Ръката, която тикна този гаечен ключ, бе на гадняра Родерик Глосъп.
В моите мемоари, както си спомняте, често съм имал случай да споменавам това старо гърне с отрова. Една гнида с голо кубе и рунтави вежди, ужким психиатър, но всъщност, както всеки знае, ни повече, ни по-малко скъпоплатен доктор на всички откачайки. От години той непрестанно излиза на пътя ми, и то винаги с фатални последствия. Така се случи, че беше в Ню Йорк, когато обявата за годежа ми се появи във вестниците.
Това, което го бе довело там, беше една от периодичните му визити при втория братовчед на Дж. Уошбърн Стоукър, Джордж. Този тип Джордж беше човек, който дълги години се напрягал да мами де що вдовици и сираци види и накрая напрежението взело да му идва множко. Разговаряше по странен начин и развиваше тенденция да ходи на ръце. Вече от няколко години беше пациент на сър Родерик и последният имаше навика да прелита до Ню Йорк от време на време, за да го види. В конкретния случай пристигна точно навреме, за да получи от вестника, заедно със сутрешното си кафе и яйцето, новината, че Бъртрам Устър и Полин Стоукър имат намерение да сложат брачните халки. И, доколкото знам, в същия момент захапал телефона, разговаряйки с бащата на бъдещата булка, без дори да спре да си обърше гадната устата.
3
Херман Кортес (1485–1547) — испански войник и изследовател, завоевател на Мексико, бел.пр.