Какво е казал на Дж. Уошбърн за мен, разбира се, не бих могъл да кажа, но, ако трябва да отгатна, сигурно го е информирал, че някога съм бил сгоден за дъщеря му Хонория и че той е разтрогнал годежа, защото се уверил, че съм тотално смахнат. Без съмнение е засегнал случая с котките и рибите в спалнята ми, вероятно също и епизода с откраднатата шапка и навика ми да се спускам по водосточните тръби. Накрая сигурно е свършил с описание на злощастната история с пробитата грейка на лейди Уикъм.
Като близък приятел на Дж. Уошбърн и като човек, на чието мнение Дж. У. разчита, гореупоменатата персона Р. Г. предполагам, не се е затруднила да убеди последния, че аз не съм идеалният зет. Във всеки случай, както казах, само след четиридесет и осем часа бях уведомен, че няма да бъде необходимо да си поръчвам нов панталон и гардения, защото номинацията ми е била анулирана.
И това беше човекът, който имаше… как беше думата… да идва в дома на Устър. Виж го ти!
Реших да съм крайно остър с него.
Още си свирех на банджо, когато въпросният тип доплува в дома ми.
Онези, които познават Бъртрам Устър, добре знаят, че той е мъж, подвластен на внезапен, дълбок ентусиазъм, и че когато е обхванат от него, се превръща в безпощадна машина — целеустремен, съсредоточен, решителен. Точно това ставаше, когато свирех на моето банджо. От онази нощ в „Алхамбра“, когато върховната виртуозност на Бен Блум и неговите Шестнадесет балтиморски другари запали огън в гърдите ми и ме накара да се захвана с инструмента, не беше минал и ден без няколкочасова упорита практика. И аз, вдъхновен от бога, дърпах струните и чаках музата да ме посети, когато вратата се отвори и Джийвс изтика вътре омразния спец по усмирителните ризи, за когото тъкмо ви разправях.
В интервала, който последва новината, че докторът желае да разговаря с мен, бях попремислил нещата. Единственото заключение, до което успях да стигна, е че човекът трябва да е претърпял някаква метаморфоза и да се е решил на извинение — нещо, което ми дължеше след поведението си в Ню Йорк. Ето защо един по-мек Бъртрам Устър се изправи, за да се заеме със задълженията си на домакин.
— А, сър Родерик — рекох, — добро утро.
Не можеше да има нищо по-любезно от тези мои слова. Представете си изумлението ми, обаче, когато единственият отговор бе едно сумтене, при това безспорно твърде неприятно сумтене. Разбрах, че диагнозата ми за ситуацията е напълно погрешна. Бил съм твърде далеч от истината. Пред мен не стоеше честен човек с извинение на уста. Та той не би ме гледал с по-явна неприязън, дори ако бях бацила на dementia praecos.
Добре тогава, ако смята да се държи така, много добре, хм, така де. Вежливостта ми изчезна като пролетен сняг. Отдръпнах се високомерно, като в същото време вдигнах строго вежди. И тъкмо се канех да процедя онова мое изречение, така де, „На какво дължа тая визита и т.н.“, когато гадината ме изпревари.
— Ти трябва да бъдеш освидетелстван — изхъхри той.
— Моля?
— Ти си обществена заплаха. От седмици, както изглежда, превръщаш живота на съседите си в ад с някакъв противен инструмент. Виждам, че и сега си с него. Как смееш да свириш на това нещо в една порядъчна сграда? Каква адска гюрултия!
Естествено, останах хладен и горд.
— „Адска гюрултия“ ли каза?
— Точно така казах — не спираше да изхвърля слюнки в почистения ми дом откачалката на откачалките.
— О? Добре, нека да ти кажа, че онзи, който музика в душата не таи… — пристъпих към вратата. — Джийвс? — извиках по коридора, — как го беше казал Шекспир? На какво бил способен онзи, който музика в душата не таи?
— На предателство, кроежи и заговори подли5, сър.
— Благодаря ти, Джийвс. Та той е способен на предателство, кроежи и заговори подли — казах, като се върнах в стаята.
Сър Родерик направи една-две танцови стъпки.
— Съзнаваш ли, че обитателката на долния апартамент, мисис Тинклър-Мулк, жена с дълбоко разстроени нерви, е една от моите пациентки. Трябваше да й дам успокоително.
Вдигнах ръка.
— Спести ми клюките от лудницата, моля — казах резервирано. — А ти знаеш ли, че мисис Тинклър-Мулк притежава померанско куче?
С този мой въпрос би трябвало да го закова на стената, но не би — думите му бяха изстреляни със скоростта на онези жаби, дето скачат по цяла пресечка:
— Стига си дрънкал глупости.
— Не дрънкам глупости. Това животно лае по цял ден, а често и през по-голямата част на нощта. Значи мисис Тинклър-Мулк е имала очи да се оплаче от моето банджо, така ли? Ха! Нека първо види гредата, т.е. померанеца, който й е под носа, пък тогава чуждите сламки — заключих малко афористично.
5
Шекспир — „Венецианският търговец“ — 5 действие, 1 сцена, по превода на Валери Петров, бел.пр.