— Сър Родерик Глосъп? — повторих последните му думи и едва не политнах назад.
— Да.
— Не знаех, че го познаваш — признах смирено.
— Вярно, не го познавам добре. Срещал съм го само няколко пъти. Голям приятел е на леля ми Мъртъл.
— А, става ми ясно. Снощи я видях да вечеря с него.
— Е, ако днес дойдеш в „Карлтън“, ще видиш пък мен да обядвам с него.
— Но, Чъфи, друже — недоумявах, — не е ли опасно това? Къде е здравият ти разум? Да си имаш работа с тоя тип е страшно изпитание. Знам го. Минал съм по тоя път.
— Вярвам ти — примирено промълви Чъфи, — но трябва да изтърпя. Получих спешна телеграма от него вчера, в която ми казва да дойда и да го видя непременно. Надявам се, че ще поиска да наеме Замъка за лятото или пък познава някого, който има подобна идея. Едва ли ще праща такива телеграми, ако няма нищо. Ще трябва да го понеса, Бърти. Но ще ти кажа какво ще направя. Ще вечерям с тебе утре.
Щях да приема на драго сърце, разбира се, ако обстоятелствата бяха различни, но сега трябваше да откажа. Имах начертан план и бях запланувал действията си, а те не можеха да бъдат променени.
— Съжалявам, Чъфи. Утре напускам Лондон — съобщих решението си.
— Ами?
— Да. Управата на сградата, в която живея, ми предложи да избирам между това да напусна веднага, или да спра да свиря на банджо. Избрах първото. Ще наема някоя къщурка в провинцията и тъкмо това имах предвид, като ти казах, че имам работа за тебе. Можеш ли да ми предложиш някоя виличка?
— Мога да ти дам да си избереш измежду пет-шест.
— Трябва да бъде тиха и уединена. Разбираш ли, Чъфи — вметнах скромно аз, — смятам да доусъвършенствам техниката си. Ще свиря на моето банджо.
— Имам точно такава — прекъсна ме той. — На края на пристанището е. Около миля наоколо няма пукнат съсед, освен полицейският сержант Ваулс. Той свири на хармониум. Можете да си направите дует.
— Бомба! — изквичах аз.
— Тази година при нас е отседнала и една естрадна трупа. Играят маскирани като негри. Можеш да изучиш и тяхната техника — продължи да подклажда огъня скъпата ми дружка.
— Чъфи, като че ли ми говориш за рая. И ще можем да се виждаме за разнообразие.
— Но няма да идваш у дома с проклетото си банджо.
В този миг ми се стори, че в думите му се прокрадна молба.
— Няма, старче — обещах веднага. — Но ще идвам да обядваме заедно доста често.
— Благодаря.
— Няма защо.
— Между другото, какво казва Джийвс по този въпрос? Не бих повярвал, че той ще иска да напусне Лондон?
Настръхнах.
— Джийвс няма какво да казва нито по този, нито по който и да е друг въпрос. Ние скъсахме.
— Какво!
Предполагах, че новината ще го зашемети и не бях далече от истината.
— Да — повторих, — от днес нататък ние с Джийвс ще тръгнем по различни пътеки. Той има нечутото дебелокожие да ми заяви, че ако аз не се откажа от банджото си, той ще напусне. Приех неговата оставка.
— Наистина ли си го пуснал да си отиде?
— Наистина.
— Виж ти, виж ти, виж ти — невярващо заклати глава моят приятел.
Махнах с ръка безгрижно.
— Случват се такива неща. Не се преструвам, че съм доволен, разбира се, но няма да взема да се гръмна, я. Собственото ми достойнство не ми позволява да приема условията на нахалника. С Устърови не може да се прекалява — вирнах брадичката си аз. — „Много добре, Джийвс — рекох му. — Така да бъде. Ще наблюдавам бъдещата ти кариера с огромен интерес“. И това беше всичко.
Повървяхме малко в мълчание.
— Значи си се разделил с Джийвс? — каза Чъфи замислено. — Виж ти, виж ти, виж ти… Имаш ли нещо против да се отбия и да си взема довиждане с него?
— Абсолютно нищо.
— Ще бъде проява на любезност — допълни той.
— Точно.
— Винаги съм се възхищавал на интелекта му.
— Аз също. Най-много от всички.
— Ще намина към апартамента след обяда.
— Дадено, намини — казах и видът ми беше весел, дори безгрижен. Раздялата с Джийвс ме беше накарала да се чувствам като че ли съм стъпил на мина и тъкмо си събирам парчетата, пръснати из тоя жесток свят, но ние Устърови умеем да пазим хладнокръвие.
Обядвах в Клуба на търтеите и прекарах следобеда там. Имах за какво да мисля. Новината, че по пясъците на Чъфнъл Реджис някаква естрадна трупа изнася представления, натежа доста на везните в полза на това място. Бих могъл да общувам с тези експерти и вероятно да науча едно-друго от свирача на банджо по въпросите за положението на пръстите и изпълнението. Този факт ми помогна да понеса с твърдост перспективата да бъда някъде, където вероятно ще срещам доста често вдовицата лейди Чъфнъл и сина й Сийбъри. Доста съм си мислил какво му е на бедничкия Чъфи с тая двойка паразити, дето непрекъснато му се врат в краката. Като казвам това, съм доста лоялен към младия Сийбъри — едно дете, което е трябвало да бъде удушено още при раждането. Нямам доказателства, но винаги съм подозирал, че точно той пъхна гущера в леглото ми последната нощ, когато гостувах в Замъка.