— Какво! — измуча Стоукър и очите му мигновено кръвясаха.
— Да. Всичко е уредено — спокойно обявих аз.
Старият Стоукър изпръхтя силно. Явно беше доста развълнуван.
— Вярно ли е това? — обърна се той към Полин.
— Да, татко.
— О! Значи възнамеряваш да се омъжиш за човек, който нарича баща ти кривоглед стар разбойник, така ли?
Бях заинтригуван.
— Наистина ли си го нарекъл „кривоглед стар разбойник“, Чъфи? — попитах аз, очарован от изящната словесност на своя приятел.
Чъфи размърда ченето си, което беше провиснало.
— Разбира се, че не — изхъхри той с немощен глас.
— Каза го — потвърди Стоукър. — Когато те уведомих, че няма да купя къщата ти.
— Е, добре де — призна Чъфи. — Знаеш как стават тия неща.
Полин се намеси. Изглежда беше решила, че разговорът се отклонява от темата. Знаете ги жените — обичат да се придържат към практическата страна на въпроса.
— Както и да е, ще се омъжа за него, татко — обяви тя.
— Няма — неистово извика Стоукър.
Тези американци! Никога не съм могъл да ги разбера. Дори и пребити от бой те продължават да държат на своето.
— Ще го направя. Обичам го — извиси глас Полин.
— Но нали само до вчера обичаше тоя черньо тук — посочи ме с пръст Стоукър.
По подобен начин са ме сочили само в училище. Отвисоко, да, но не и с обидни нотки в гласа. Затова се изпъчих. Ние Устърови можем да толерираме бащиното огорчение, но всичко си има граници.
— Стоукър — рекох с възможно най-строгия си глас, — ти се самозабравяш. Трябва да те помоля да запазиш благоприличието на дебата. И не съм черньо — това е вакса.
— Но аз не го обичах — проплака Полин.
— Каза, че го обичаш.
— Е, но не го обичах.
Старият Стоукър изпръхтя както той си знае.
— Работата е, че ти не знаеш какво искаш и затова аз ще реша вместо теб.
— Няма да се омъжа за Бърти, каквото и да казваш.
— Но няма да се омъжиш и за английски лорд, тръгнал на лов за зестра — намеси Стоукър и Чъфи.
Скъпият ми приятел! Много му дойде!
— Какво искаш да кажеш с това „на лов за зестра“? — за — пелтечи шестият лорд Чъфнъл.
— Искам да кажа точно това, което казах. Нямаш пукнат грош, господинчо, а се опитваш да се ожениш за момиче с положението на Полин. По дяволите, ти си точно като оня от пиесата, която гледах веднъж… как му беше името… лорд Уотуотлей.
Животински рев се откърти от побелелите устни на Чъфи.
— Уотуотлей!
— Направо си му одрал кожата — продължаваше Стоукър. — Същото лице, същото изражение, същият говор. През цялото време се чудех на кого ми напомняш, и сега се сетих. На лорд Уотуотлей.
Полин се намеси отново.
— Ти говориш пълни глупости, татко. Цялата беда стана, защото Мармадюк беше толкова добросъвестен и почтен, че не се реши да ми поиска ръката, докато не е сигурен, че има достатъчно пари. Не разбирах какво му става. После ти обеща да купиш Чъфнъл Хол и пет минути по-късно той дотича при мен и ми направи предложение. Ако не си имал намерение да купуваш Замъка, не е трябвало да го казваш. А и не виждам защо да не го купиш.
— Имах намерение да го купя, защото Глосъп ме помоли — рече старият Стоукър. — А както съм подивял сега, не бих купил и будка за фъстъци, за да му угодя.
Почувствах подтик да вмъкна две-три думи.
— Не е лош старият Глосъп. Аз го харесвам.
— Можеш да си го прибереш тогава — предложи бившият ми кандидат-тъст.
Аз, разбира се, не обърнах внимание на язвителната му забележка и продължих:
— Това, което го издигна в очите ми, беше начинът, по който се справи с малкия Сийбъри снощи.
Изглежда това е бил правилният подход. Стоукър ме зяпаше с лявото си око. Другото се беше затворило като уморено цвете по заник слънце. Не можех да не си помисля какъв добър стрелец е Бринкли, за да го улучи толкова точно. Никак не е просто да уцелиш някого право в окото с картоф, при това от разстояние. Знам, защото съм пробвал. Самите характеристики на картофа — неправилна форма и хълмиста повърхност — правят точния прицел доста сложна работа.
— Какво каза? Глосъп е натупал онова хлапе? — не вярваше на ушите си Стоукър, а аз безстрашно продължих да наливам масло в огъня.
— Доста сърцато, както разбрах — рекох.
— Е, по дяволите!
Не знам дали сте гледали от ония филми, в които щом някой изпечен бандюга чуе старата песен, която майка му е пяла, докато е седял в скута й, лицето му започва да се променя и докато се усетиш, той вече се е разтопил от умиление и тръгва да прави добрини на мало и голямо. Тоя преход винаги ми се е струвал малко рязък, но да го знаете от мен — подобни просветления наистина стават. Защото сега, пред самите ни очи, подобна метаморфоза се извършваше и със стария Стоукър.