— Разбираме, Джийвс. Оная с покрив от червени керемиди.
— Именно, сър. Затова той оставил сър Родерик в голямата градинарска барака и останал на пост пред нея до края на нощта. Преди малко градинарите дошли на работа и полицаят, привиквайки един от тях, някакъв младеж на име…
— Прескочи това, Джийвс.
— Много добре, сър. Привиквайки този младеж, го изпратил до временното жилище на сержант Ваулс с надеждата, че последният ще бъде вече достатъчно възстановен, за да може да обърне внимание на проблема. Изглежда така и станало. Един хубав сън, в съчетание с природно здрава физика, дали възможност на сержант Ваулс да се изправи в обичайния си час и да поеме обилна закуска.
— Закуска! — не се сдържах да промърморя, въпреки желязното си самообладание. Тази дума бе докоснала оголен нерв у Бъртрам.
— Като получил известието, сержант Ваулс побързал към Замъка, за да разговаря с Негова светлост.
— Защо с Негова светлост?
— Негова светлост е мирови съдия, сър.
— Разбира се, да.
— И като такъв, има право да осъди задържания на затвор. Сега той чака в библиотеката, сър, докато Негова светлост намери време да го види.
Ако думата „закуска“ беше, така да се каже, ключовата дума, която можеше да разтрепери Бъртрам, изглежда „затвор“ бе тази, която направо взимаше здравето на стария Стоукър. Той нададе страховит рев.
— Но как така ще бъде затворен? Какво общо има със затвора? Защо тоя тиквеник мисли, че Глосъп трябва да отиде в дранголника?
— Обвинението, както разбирам, е за кражба с взлом.
— Кражба с взлом?
— Да, сър.
Старият Стоукър погледна така жалостно към мен — защо точно към мен не зная — че почти го потупах по кубето. Всъщност, щях да го направя, ако ръката ми не бе възпряла от някакъв неочакван шум зад гърба ми, подобен на този, който прави изплашена кокошка или излитащ фазан. Вдовицата лейди Чъфнъл се втурна устремно в стаята.
— Мармадюк! — проплака тя и не мога да дам по-ясно указание за чувствата й от това, че очите й се спряха на моето лице и то не й направи никакво впечатление. Даже и да бях Големия бял вожд, все тая. — Мармадюк, получих най-ужасната новина. Родерик…
— Добре, добре — отвърна Чъфи, както ми се стори малко кисело. — И ние я получихме. Джийвс тъкмо ни казваше.
— Но какво ще правим сега?
— Не знам.
— И всичко е по моя вина, по моя вина.
— О, недей, лельо Мъртъл — каза Чъфи смутено, но все още дръзко. — Нищо не можеше да направиш.
— Можех, можех. Никога няма да си простя. Ако не бях аз, никога нямаше да излезе от къщата с тая чернилка по лицето.
Наистина, съжалявах от сърце бедния стар Стоукър. Искам да кажа, нещата се трупаха едно след друго. Очите му изскочиха като на охлюв.
— Чернилка? — изгъргори глухо той.
— Беше си намазал лицето с изгорял корк, за да развлича Сийбъри.
Старият Стоукър се дотътри до един стол и се тръшна в него. Изглежда си мислеше, че това е история, която е по — добре да слуша седнал.
— Можеш да изтриеш тая проклетия само с масло…
— Или с бензин, така казват специалистите — не можах да се сдържа да добавя. Обичам да изяснявам нещата докрай. — Нали, Джийвс? Бензинът също върши работа?
— Да, сър.
— Е, добре, бензин. Бензин или масло. Във всеки случай, сигурно е искал да вземе нещо, с което да си свали оная гадост от лицето и затова е проникнал в къщата. А сега…!
Тя засече насред изречението. Беше дълбоко развълнувана. Не обаче по-развълнувана от стария Стоукър, който като че минаваше през ада.
— Това е краят — изрече глухо той. — Ето сега вече отидоха петдесет милиона долара. Няма що, голяма полза ще има за дело по невменяемост от човек, когото окошарват за това, че скита из цялата страна с начернено лице. Няма да се намери нито един съдия в Америка, който да уважи и една негова дума под предлог, че самият той е смахнат.
Лейди Чъфнъл потрепера.
— Но той го направи, за да достави удоволствие на сина ми.
— Всеки, който си мръдне пръста даже, за да угоди на зверче като него — отвърна Стоукър, — би трябвало да е наистина смахнат.
Тук Стоукър се изсмя тъжно.
— Е, лошата шега е за моя сметка. Да, определено за моя сметка. Залагам главата си на показанията на тоя тип Глосъп. Разчитам на него да спаси моите петдесет милиона долара, като свидетелства, че старият Джордж не е бил куку. И пет секунди след като го сложа на свидетелската скамейка, другата страна ще ме захапе, като ми докаже, че моят експерт е чалнат, по-чалнат, отколкото старият Джордж би могъл да стане, дори и да се мъчи сто години. Смешно е като си помислиш. Каква ирония! Напомня ми за онова как Ло не знам-си-кой повел останалите.