— Замълчи, Джийвс! Аз бях само пионка в играта.
— О, не, сър.
— Да, Джийвс. Знам си мястото. Но има само едно нещо. Не си мисли, че искам да омаловажа заслугите ти, но ти май извади и доста късмет, а?
— Сър?
— Ами тая телеграма, която дойде в точната минута. Щастливо съвпадение.
— Не, сър. Бях предвидил пристигането й.
— Какво!
— В телеграмата, която пратих онзи ден до моя приятел Бенстед в Ню Йорк, настоях да върне обратно по най-бързия начин посланието, което цитирах.
— Да не би да искаш да кажеш…?
— Непосредствено след разрива между мистър Стоукър и сър Родерик Глосъп, който предизвика решението на първия да не купува Чъфнъл Хол и последвалите неприятности за Негова светлост и мис Стоукър, тази телеграма ми се видя като възможен изход. Прецених, че новината за оспореното наследство би довела до помиряване между мистър Стоукър и сър Родерик.
— Значи никой не оспорва наистина завещанието?
— Не, сър.
— Но какво ще стане, когато старият Стоукър разбере?
— Убеден съм, че облекчението му ще надвие възможния гняв срещу хитростта. А и вече е подписал необходимите документи, отнасящи се до покупката на Чъфнъл Хол.
— Значи даже и да му причернее пред очите, няма да може да направи нищо?
— Именно, сър.
Изпаднах в умислено мълчание. Освен че ме изуми, разкритието породи у мен остра болка. Искам да кажа, мисълта, че бях оставил този човек да ме напусне, че сега той е на служба при Чъфи, и че едва ли някога Чъфи ще има достатъчно ум да го пусне в обръщение… Е, по дяволите, не може да се каже, че това не е достатъчно да нарани душата.
Насила сложих маската на лицето си — съвсем в духа на старата аристокрация.
— Цигара, Джийвс?
Той извади кутията и аз запафках безмълвно.
— Мога ли да попитам, сър, какво възнамерявате да правите сега?
Този въпрос ме изтръгна от размишленията.
— Ъ-ъ?
— Сега, след като къщата ви изгоря, сър. Имате ли планове да наемете друга в околността?
Поклатих глава.
— Не, Джийвс. Връщам се в столицата.
— В предишния ви апартамент, сър?
— Да.
— Но…
Очаквах въпроса.
— Знам какво ще кажеш, Джийвс. Мислиш си за мистър Мангълхофър, за уважаемите мисис Тинкъл-Мулк и подполковник Дж. Дж. Бустард. Но обстоятелствата се промениха, откакто бях принуден да взема твърдото решение, свързано с отношението им към моето банджо. Отсега нататък няма да има проблеми. Моето банджо загина в пламъците миналата нощ, Джийвс. Няма да си купя друго.
— Няма ли, сър?
— Не, Джийвс. Желанието ми се стопи. Няма да мога да докосна струните му без да си спомня за Бринкли. А това, което наистина не искам да правя още дълго време, е да мисля за тоя див петел.
— Значи не мислите да го задържите на служба, сър?
— Да го задържа на служба? След всичко, което се случи? След оная гонитба с месарския нож? Не, не мисля, Джийвс. Сталин — да. Ал Капоне — може. Но не и Бринкли.
Той се покашля.
— Тогава, тъй като при вас има свободно място, сър, чудя се дали ще го приемете като твърде своеволно, ако предложа услугите си?
Катурнах кафеника.
— Ти каза… Какво каза, Джийвс?
— Осмелих се да изразя надежда, сър, че можете да погледнете с благосклонно око на кандидатурата ми за вакантното място. Ще положа всички усилия да останете доволен, както надявам се е било и преди.
— Но…
— Във всеки случай, не бих желал да продължа службата си при Негова светлост, сър, сега, след като ще се жени. Възхищението ми към качествата на мис Стоукър не е намаляло, но моята политика винаги е била да не служа у семейни господа.
— Защо не?
— Просто едно професионално чувство, сър.
— Разбирам какво имаш предвид. Психологията на индивида?
— Именно, сър.
— И наистина искаш да се върнеш при мен?
— Ще го приема като голяма привилегия, сър, ако ми позволите да го сторя, освен ако нямате други планове.
Не е лесно да намериш думи в подобни върхови моменти, ако разбирате какво искам да кажа. Имам предвид, да вземем един такъв момент — върхов, както бих го нарекъл — когато всички облаци са се разчистили и слънцето грее ли грее с пълна пара — и човек чувства… е, искам да кажа, по дяволите!
— Благодаря ти, Джийвс — рекох.
— Няма защо, сър.