Право напред имаше друг жив плет с градинска врата, а отвъд него се забелязваха тихите води на пристанището, в което по всяка вероятност през нощта беше доплувала и хвърлила котва една огромна яхта. От всички обекти, попадащи в този миг в обсега на зрителните ми рецептори, най-голямо одобрение и възхита от моя страна печелеше тъкмо тази яхта. Бяла на цвят, подобна на презокеански кораб, тя завършваше достойно контура на брега на Чъфнъл Реджис.
Така, това беше заобикалящата действителност. Прибавете една котка, душеща охлюва на пътеката, и мен, с цигара в уста, и ще притежавате така нужната ви пълна картина.
Не, грешка. Не съвсем пълна, защото бях оставил старата двуместна таратайка на пътя и от нея се виждаше само покрива. И в този момент летният покой бе разцепен от писъка на бибипката й. Хукнах към портата с възможно най-бърза скорост от страх да не би някой демон в човешки образ да одраска боята. Когато стигнах до целта, намерих на предната седалка малко момче, което замислено стискаше тромбата. Тъкмо бях готов да му тресна един по тиквата, когато познах в хлапака братовчеда на Чъфи, Сийбъри, и задържах ръката си.
— Здрасти — каза той.
— Живо-здраво — отвърнах аз.
Държах се резервирано. Още не можех да забравя оня гущер в леглото. Не знам дали ви се е случвало някога, умрели за сън, да се пъхнете в леглото, да се отпуснете й в този миг някакъв непознат гущер да се шмугне в левия ви крачол. Това е преживяване, което слага клеймо върху човешката душа завинаги. И макар, както казах, да нямам никакви достоверни доказателства, че автор на злодеянието е точно този млад наглец, все пак хранех подозрения, които направо са си сто процента сигурност. Затова сега заговорих не само с подчертана сдържаност в гласа, но и с леден поглед в очите.
Това ни най-малко не го смути. Той продължи да ме гледа с онова безочие, което го прави толкова неприятен за свестните хора. Беше дребен, луничав хлапак с уши като аероплани и имаше навика да те гледа така, като че ли си някаква отрепка, която е срещнал по време на благотворителната си обиколка из копторите. В личния ми каталог от снимки на деца-престъпници този субект идва трети по ред — не е толкова лош, колкото синчето на леля ми Агата, младият Тос, или отрока на мистър Блуменфелд, но е далеч преди малкия Себастиян Муун, Бонзо — младата издънка на леля Далия и другите подобни.
След като зяпа в мен известно време, сякаш си мислеше, че съм се променил в отрицателна посока, откакто се видяхме за последно, той проговори:
— Трябва да дойдеш на обяд.
— Значи Чъфи се е върнал, а? — предположих аз.
— Да.
Разбира се, щом Чъфи се е върнал, аз съм на негово разположение. Провикнах се през плета на Бринкли, че ще отсъствам за обяд, скочих в колата и потеглихме.
— Кога се върна? — продължих да разпитвам.
— Снощи.
— Сами ли ще обядваме?
— Не.
— Кой още ще бъде там?
— Мама, аз и някои други хора.
— Цяла компания, а? По-добре да се върна и да си сложа друг костюм.
— Не.
— Мислиш, че този е добре.
— Не, мисля, че е гола вода. Но няма време.
След като уточни този въпрос, бъбривецът замълча. От това състояние излезе, когато реши да ме запознае с част от местните клюки.
— Мама и аз пак живеем в Замъка.
— Моля!
— Имаше някаква миризма в нашата къща.
— Дори и след като я напуснахте? — казах му, какъвто съм си находчив.
Това никак не го развесели.
— Няма защо да се правиш на остроумен — сряза ме хлапакът. — Ако наистина искаш да знаеш, предполагам, че е от моите мишки.
— От какво?
— Започнах да отглеждам мишки и кутрета. И, разбира се, те понамирисват — добави той с равен глас. — Но мама си мисли, че е от тръбите. Трябва да ми дадеш пет шилинга?
Не ми беше възможно да му проследя мисълта. Начинът, по-който разговорът скачаше от едно на друго, ме накара да се почувствам като в сън.
— Пет шилинга? — подскочих аз.
— Пет шилинга.
— Какво искаш да кажеш с това „пет шилинга“?
— Искам да кажа пет шилинга.
— Вече го чух добре. Но това, което искам да знам, е как внезапно се озовахме на тази тема? Първо си говорехме за мишки, а после вмъкваш шилинговия мотив.
— Искам пет шилинга.
— Да предположим, че наистина ти трябват пет шилинга. Защо, по дяволите, точно аз съм длъжен да ти ги дам?
— За защита.
— Какво?
— Защита.
— От кого?
— Просто защита.
— От мен няма да измъкнеш никакви пет шилинга.
— А, добре.
Той помълча още малко.
— Разни неща могат да се случат на хората, които си стискат шилингите за защита — подхвърли той замечтано.
При тази мистериозна реплика разговорът свърши, защото излязохме на алеята към Замъка и на стълбите забелязах да стърчи една позната фигура — беше самият Чъфи. Спрях колата и излязох.