— Здрасти, Бърти — рече Чъфи.
— Добре заварил в Чъфнъл Хол — отвърнах. После се огледах. Хлапето се беше изпарило. — Слушай, Чъфи, става дума за оня проклетник, младия Сийбъри. Какво му е?
— Как какво му е?
— Е, ако питаш мен, бих казал, че нещо му хлопа. Тъкмо се опитваше да ми измъкне пет шилинга за защита.
Чъфи се разсмя силно. Изглеждаше добре с тоя тен.
— А, това ли. Една от последните му идеи.
— Какво имаш предвид?
— Пристрастил се е към гангстерските филми.
Пердето падна от очите ми.
— А, станал е рекетьор?
— Да. Много забавно. Прави се на мутра — обикаля и събира пари за защита от всеки, съобразно възможностите му. И добре изкарва. Изобретателно дете. Щях да си платя, ако бях на твое място. Вече съм дал каквото трябва.
Бях потресен. Не толкова от информацията, че гадчето отново е демонстрирало болния си ум, колкото от факта, че Чъфи проявява такава весела толерантност. Погледнах го изпитателно. Още от самото начало ми се стори, че около него витае нещо странно. Обикновено той е с овесен нос заради финансовите си проблеми и те поздравява с угаснал поглед и чело, натежало от грижи. Такъв си беше и преди пет дни в Лондон. Какво тогава го беше накарало да се ухили като пача и да стигне чак дотам, та да говори за малкия Сийбъри с чувство, което застрашително се приближава до нежна обич? Заподозрях, че има някаква мистерия и реших да го подложа на сериозна проверка.
— Как е леля ти Мъртъл? — попитах с най-невинния си глас.
— Чудесно.
— Сега живее в Замъка, както чувам?
— Да.
— За неопределено време?
— Да.
Това беше достатъчно.
Трябва да спомена, че едно от нещата, които винаги са правели живота на бедния Чъфи още по-тежък, е отношението на леля му към него. Тя никога не можа да се примири с пустата му приемственост на титлите. Виждате ли, Сийбъри не е син на покойния чичо на Чъфи, четвъртия барон, а само нещо, което лейди Чъфнъл беше забърсала пътьом по време на някакъв предишен брак и следователно не влизаше в графата на това, което сред аристокрацията се нарича „потомство“. А по въпросите на наследствеността, ако не си потомък, спукана ти е работата. Ето защо, когато четвъртият барон предаде богу дух, Чъфи беше този, който си сложи в джобчето титлата и имението. Разбира се, всичко беше честно и открито, но не можеш да накараш жените да разберат тия работи. Така отношението на вдовицата към Чъфи, както самият той често беше споделял, продължаваше да бъде крайно неприязнено. Тази жена имаше навика да притиска Сийбъри в ръцете си и да гледа с упрек към Чъфи, като че ли той им е погодил някакъв гаден номер. Не казваше нищо, нали разбирате, но се държеше напълно като жена, която се смята за жертва на подла игра.
В резултат на това вдовицата лейди Чъфнъл не беше една от любимките на Чъфи. Отношенията им винаги са били подчертано обтегнати. Искам да кажа, че ако споменеш името й, изразителните черти на Чъфи се изкривяват от болка и той потрепва, като че ли си раздразнил стара рана.
Но сега петият барон направо грееше. Дори и моята забележка за пребиваването й в Замъка не го натъжи. Явно тук имаше някаква мистерия. Нещо се пазеше в тайна от Бъртрам.
Подхванах го както аз си знаех.
— Чъфи — рекох му, — какво означава всичко това?
— Кое?
— Защо си се нахилил така глупашки. Не можеш да ме заблудиш. Не и стария Устър Ястребовото око. Кажи си, момко, нещо има. За какво е тая радост?
Той се поколеба. За момент ме погледна косо.
— Можеш ли да пазиш тайна?
— Не.
— Е, няма голямо значение, защото след ден-два ще го публикуват в „Морнинг поуст“. Бърти — прошепна Чъфи, — знаеш ли какво се случи? Отървах се от леля Мъртъл.
— Искаш да кажеш, че някой иска да се ожени за нея?
— Точно това искам да кажа.
— И кой е тоя малоумник? — поинтересувах се начаса.
— Твоят стар приятел, сър Родерик Глосъп.
Останах като треснат.
— Какво!
— И аз бях изненадан.
— Но старият Глосъп не може да замисля брак.
— Защо не? От две години вече е вдовец.
— Да, знам, че все някакво обяснение е възможно. Но исках да кажа, че хич не му пасват булчински цветя и сватбена торта.
— Е, това е положението.
— Дявол да го вземе!
— Да.
— Все пак има и нещо положително в тая работа, Чъфи, добри ми друже. Това означава, че малкият Сийбъри получава един наистина чепат втори баща, а старият Глосъп — точно завареника, който бих му пожелал. И двамата си го търсеха през последните години. Но представи си — коя жена би била толкова смахната, че да свърже живота си с неговия. О, скромни наши героини!