Сен се отпусна в него, обгърна го с ръце.
— Аламо, Еверет.
— Сен.
— Какво?
— Излъгах.
— Аз лъжа постоянно — каза Сен, като се гушна в Еверет и залюля боти. Но после осъзна, че Еверет не е ветровик и не може да разбере кого можеш да излъжеш и кого никога не бива да лъжеш. — Искам да кажа… това е нещо по-особено при нашите, Еверет…
— Имаше енергия, Сен. Имаше достатъчно енергия. Таблото светеше в зелено. Излъгах. Исках да си помислиш, че нямам избор, че няма начин да постъпя неправилно. Защото тогава всичко щеше да изглежда наред. Нямам избор. Но имах и едва не го направих. Имах избор.
— И избра правилно, Еверет.
— Да, така е. Но се боя, че следващия път… а ще има следващ път… няма да постъпя правилно. — Той я погледна бързо. — Нарече ме Еверет. Три пъти.
— Три пъти за щастие — припя Сен. — Чукни тестето три пъти. О! — Чак сега си припомни защо беше подраскала на вратата му. — Ето. Да ти покажа нещо. — Тя измъкна една карта от вътрешността на якето си и я сложи върху Панопти-чудесията. Звездите изгаснаха. — Току-що я завърших. Какво мислиш за нея? Бонару, а?
На картата беше нарисуван въздушен кораб, не издължена, аеродинамична небесна акула като Евърнес, а по-стар модел, от онзи вид, който човек можеше да види в музея на въздушните кораби в Кардингтън. Като голяма сребриста наденичка. Излиташе от картата, с насочен нагоре нос. В дъното на картата, при опашката на въздушния кораб, избликваха слънчеви лъчи. Беше открила слънчевото изригване в старо списание, което бяха купили при последния им курс до Атланта. По това време в града се провеждаше някакво събитие, свързано с ретро бъдещето, в което всичко трябваше да изглежда футуристично, но старомодно. Въздушният кораб идваше от учебник по история. Сандъкът под хамака на Сен бе пълен с гримове с изтекъл срок на годност и обезобразени книги и списания, от които бе изрязвала идеи за карти.
— Чудно — каза Еверет. — Харесва ми слънцето. Като от 20-те години на двайсти век.
Сен изпъшка от досада:
— Това не е слънцето. Портал е. Портал на Айн… Хайзенберг.
— Аа, еха — възкликна Еверет. В очите му се бяха появили пламъчета. Бона. — Как се казва?
— О, това още не съм го измислила. — Сен извади писалка от джоба си и внимателно, бавно изписа една дума със сребристо мастило. Почака и духна върху картата, за да изсъхне. Звездите закратко изпълниха каютата, след което изчезнаха, когато отново остави картата върху устройството. Евърнес. — Ето. Казах ти, че ме бива с имената.
Еверет посегна към картата. Сен го перна през пръстите.
— Имаш си своя. Тази е за мен. Моята карта. — Тя я целуна. Миришеше на мастило и току-що изсъхнало лепило, на стар вестник, на предполагаемо бъдеще.
— Какво означава? — попита Еверет.
— Не зная — отвърна Сен. — Ще открия. — Тя извади тестето от якето си и прибра картата в него. За пореден път каютата на Еверет се изпълни със звезди, които не бяха звезди, а точки надежда в Целостта На Всички Светове. — Еверет, може ли?
— Какво?
— Да преместя звездите.
Той се усмихна. Не се усмихваше често, но бе един от онези оми, които, когато го стореха, огряваха стаи, сърца и самия живот.
Сен пъхна ръка в сияйното звездно поле, раздвижи я наляво-надясно, дръпна я и отново я протегна. Очите ѝ се бяха разширили, докато меките топки като пух от бодили се въртяха около нея.
— И къде ще ни отведеш сега? — попита тя.
— Както и сама каза: не зная. Всяко място е подходящо. Ти избери.
— Аз?
— Защо не? — Дъхът на Еверет излизаше на пара в хладната каюта. — Избери си свят. Който и да е свят.
Колата бе черна, полирана, лъскава като масло. Мерцедес S-класа. Вече се бе научил да различава колите на Земя 10. S65 AMG, 5980 куб.см битурбо и мощност от 604 конски сили. Въглеводородните двигатели може и да поглъщаха на една хапка огромно количество ресурси и да съсипваха околната среда, но когато бъдеха форсирани, мощта им бе потресаваща. Колата беше черна, полирана, лъскава. Като Наан.