— Господин Вилие, кои сте вие?
— Множеството. Този свят… нашият свят. Отвъд Познатите светове има сили, по-могъщи и по-опасни, отколкото можеш да си представиш. Сили, в сравнение с които дори Трин изглеждат незначителни. А съществуват сили и в самото Множество. Вече казах твърде много. Достатъчно е да се знае, че ако те установят контрол върху Инфундибулума, всички ще бъдем в опасност. Дори семейството ти, Еверет; приятелите ти, всички, за които те е грижа. Нуждаем се от теб, Еверет. Само ти можеш да се справиш.
Беше в ръцете им. Намираше се на Луната, сам, във властта на едни от най-могъщите хора на света, пред човек, пред когото дори премиерът свеждаше глава, човек, който знаеше за семейството на Еверет, знаеше къде живеят те. В училището „Борн Грийн“ последният вик на побойниците зад гърба ти винаги беше: Знам къде живееш.
— Какво искате да направя?
По устните на Чарлз Вилие отново плъзна онази ужасяваща, мека усмивка:
— Бъди себе си, Еверет. Просто бъди себе си. Но първо Мадам Луна трябва да направи още няколко… поправки по теб.
Какво? — понечи да извика Еверет, но Мадам Луна разпери пръсти и ръката ѝ сякаш се разгъна пред него, после го обгърна от всички страни и той изпадна в безкрайна, мека сивота.
4.
Вятърът в лицето ѝ бе направен от летящи парченца стъкло. Нито сантиметър от кожата на Сен не беше изложена на вледеняващия въздух — плътта ѝ щеше да замръзне като камък в миг, да се обели до костта — и това явно не се харесваше на вятъра. Търсеше каквато и да е пролука. Драскаше краищата на предпазните ѝ очила. Подръпваше поръбената с кожа качулка на екипировката ѝ за оцеляване в балтийски условия. Развяваше шала, който беше увила през устата и ноздрите си, и набиваше в тъканта му остри ледени кристалчета. Да вдишаш този убийствен въздух, означаваше да си поемеш дъх, пълен с остри ножове. Вятърът пищеше срещу Сен Сикссмит от всяко въже, всяка ко̀са подпора и мачта на бръснача. Сен Сикссмит на свой ред пищеше срещу него. Тя натисна лоста за управление напред и накара малката летателна машина да пикира плавно над безкрайната ледена равнина.
Белота под нея, белота над нея, белота пред и зад нея. Облечена в светлоотразителната си екипировка за оцеляване в балтийски условия, тя бе единственото цветно петънце сред безкрайната белота. В митологията на ветровиците, отчасти нейно наследство, отчасти създадена от нея самата с течение на времето, когато възникваше нужда от нови карти, бялото беше цветът на смъртта.
— Ехаа! — изкрещя тя срещу пронизващия леден въздух, като дръпна кабела на регулатора за скоростта. Пропелерите я понесоха по-мощно и по-бързо срещу вятъра.
За следващия технически преглед Макхинлит беше обещал да измисли нещо по-изобретателно и с по-добър контрол на реакция, но от момента, когато радарът на Шарки засече нещо в средата на нищото, беше станало ясно, че ще се наложи летателните изпитания да бъдат проведени в реални условия. Работеше. Преживя няколко плашещи мига на товарната платформа, когато едва не се сблъска с пълна скорост в една от преградите, а по-късно и когато поредното мистериозно разтърсване на целия кораб замалко не я направи на пихтия, след като ръката ѝ изпусна лоста за ускорението. Управлението беше чувствително, бързо, незабавно. Едно невнимателно движение, и бръсначът, като необуздан кон, опитваше да те хвърли от гърба си. След деликатното, премерено бавно управление на Евърнес бръсначът ѝ се струваше като дивашко, светкавично забавление. Човек можеше да лети вечно и тъкмо в това се състоеше капанът. Не съществуваше усещането за мащаб, нищо, според което да преценяваш на какво разстояние се намираш, нищо, с което да отличаваш един обект от друг. Съвсем лесно можеше да се забие с пълна скорост право в някоя ледена стена. Едновременно се чувстваше твърде голяма и извънредно малка.
Сен вдигна очи. Едва различаваше белотата на дрона на белия небесен фон. Имаше чувството, че лети съвсем сама. Усещането бе също толкова вълнуващо, колкото бързият бръснещ полет над ледената равнина. На Евърнес човек можеше да е откъснат от хората, но никога не оставаше сам. Корабът бе нейно семейство, приятели, дом, целият ѝ свят. Заобикаляше я, обгръщаше я, беше стените на вселената ѝ. Често се питаше какво ли би било закривените стени на Евърнес да не са около нея, какво би станало, ако обърне гръб на Макхинлит, Шарки и майка си и просто бъде Сен — не Сен Сикссмит, не Сен от въздушния кораб Евърнес. Само Сен. Може би щеше да е нещо подобно: бързо, забавно, студено и въодушевяващо. Петънце ярък цвят в центъра на нищото. И в мига, когато си помисли за тази ярка точка, полетяла в ледената вихрушка, тя осъзна, че да си истински самотен, без семейство, без приятели, без дом, без свой собствен свят — да си като Еверет, — не беше бързо, забавно и въодушевяващо. Беше ужасно. Да си нямаш някъде, някого. Не, помисли си Сен, имаш мен. Мисълта я накара да потръпне от ярост и плам.