Сълзите замръзваха болезнено в ъгълчетата на очите ѝ. Сен започна да ги отчупва с пръсти, когато забеляза нещо. Нещо в леда, тъмна резка, едва забележима, която протичаше заедно с нея напред. Можеше да е метри или километри дълбока. Видя я само за миг, след което вниманието ѝ бе привлечено от друг обект. Право пред нея. В самата периферия на зрението ѝ, където земята се сливаше с небето, бяло в бяло, движение. Приличаше на вихрушка от блясък. Белият лед и бялото небе отнемаха всякаква ориентация за мащаби: и този нов обект можеше да се намира на километри разстояние или точно под носа ѝ. Сен помаха, за да привлече вниманието и на Анастейзия. Посочи напред. Анастейзия отговори с вдигнат палец. И двете издърпаха кормилните лостове и се издигнаха на подходяща за оглед височина. Анастейзия заби ръкавица по посока на Сен. Сен кимна. Тя отпусна регулатора на скоростта и бръкна в плетения си чорап. Ръкавиците правеха пръстите ѝ дебели и непохватни. Едва успя да улови предмета. Беше хлъзгав като мокро стъкло.
— Хайде — изсъска на дебелите ръкавици, на непохватните пръсти, на вледеняващия вятър. — Спипах те.
Вдигна телефона от друго измерение на Еверет. И преди ѝ го беше доверявал, когато се бе наложило тя да му изпраща текстови съобщения при проникването ѝ в Тайрон Тауър. Беше си бонару технология от З10 и единствената камера, с която разполагаха. Беше ѝ показал как да я използва. Почукваш тук за снимки и ето тук за видео. Премести този плъзгач за увеличение на образа. Има автоматичен фокус. Почукни, за да заснемеш. Лесно. Лесно за теб, Еверет Синг. Не той се люлееше в хамут под четири витлови двигателя и вятърът не забиваше иглички в лицето му така, че да не може да вижда, едната ръка — заета с управлението, другата — единствената свободна — стискаща фотоапарата, вкочанена и изгубила всякаква чувствителност от студа, сякаш на мястото ѝ имаше замръзнало парче вместо ръка, летящ право към нещо напълно непознато. Да, съвсем лесно, Еверет.
Облакът на ледената буря беше близо, необятен. Сен зърна тъмната му сърцевина, нещо исполинско, полуневидимо, неуморимо. И, о, небеса, връхлиташе бързо. Какво беше това нещо?
Капитан Анастейзия описа кръг с ръка, след което посочи ледената буря. Влизаме. Сен се увери, че собствената ѝ ръка стиска здраво телефона, дръпна лоста за управление назад и се гмурна. Виждаше мрака в сърцето на ледената вихрушка. Огромно, бързо, плашещо. Летателен апарат на въздушна възглавница. Беше виждала корабите на въздушна възглавница по Темза, пъргави малки хвърчила, превозващи клетите хорица, на които се налагаше да ходят на работа до офисите си в сгради, построени на повърхността на земята. Този приличаше на петдесетметрова бронирана смърт на възглавница от въздух и натрошен, пръснат във всички посоки лед. Танк, който се движеше със сто и петдесет километра в час. Боен кораб сред леден океан. Имаше не една, а три оръдейни кули, две отпред, една в тила. Докато Сен разтреперано фокусираше увеличението върху летателния апарат, по корпуса на бронираната машина се отвориха капандури и от тях се подадоха ракетни установки. Картечници се въртяха наляво и надясно в гнездата си, без да я изпускат от прицел. Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак. Турбуленцията от големите витлови двигатели вече ги подхвърляше заплашително с крехкия бръснач. Телефонът се изплъзна. Сен изписка и го улови.
Капитан Анастейзия ѝ хвърли бърз поглед, поклати глава и прокара ръка през гърлото си. Прекрати и се изтегли. Сен поклати глава в отговор, направи почти перпендикулярен вираж и се насочи за второ прелитане. Дебело облеченият ѝ палец танцуваше по миниатюрните, неудобни контролни бутони. Видео, видео, видео. Задейства го. Подаде камерафона навън и засне няколко непрекъснати секунди от гърба на левиатана. Оръдията проследиха светкавичното ѝ прелитане над огромния боен кораб. Тя отново изписка, този път от радостта на бързия полет и собствената си изобретателност, докато завиваше и избягваше пропелерите. Можеха да я нарежат по-бързо, отколкото би успяла да си го помисли, да я превърнат в червени пръски по каскадата от лед и сняг, изригващи от въздушната възглавница, но Сен Сикссмит бе прекалено бърза, умна и голяма сладурана, за да ѝ се случи. В последната секунда зави и прелетя над мостика, а върховете на ботушите ѝ одраскаха комуникационните му антени, след което накара бръснача да се снижи и се обърна в амуницията, за да заснеме екипажа зад стъклото. Носеха стегнати моряшки мундири и плътно увити тюрбани. Чак тогава отново се издигна и се отдалечи, като им показа пръст в един последен мръсен ветровишки жест.